Разделихме се с групата предната вечер. Приготвяше се всеки да отлети по родните места. Нашите полети бяха късно вечерта. И на сутринта сами по Котону тръгнахме. И както каза ни един ливанец, дошъл да работи в икономическата столица на Бенин, нямаше какво особено да се види в града. Но пък беше безопасно.
Загърбихме прашната мизерия на отминалите дни и се понесохме по чистите улици на съвсем нов квартал. А сградите в него бяха напълно европейски. И архитектурно интересни, и чисти, и спретнати. Пространство ги делеше от съседите. И чисти, и нови бяха улиците пред тях. Оказа се кварталът не само с богати къщи. И множество посолства имаше по улиците.
Гледахме високите къщи и още по-широките им веранди. И разговорихме се, че ако в такава къща живеем и имаме възможност честичко нанякъде да пътуваме, то разбираме хората, избрали именно животът в Африка. На цената на европейско жилище, тук получаваш къща с широка веранда, че и готвач, и чистач в придатък към нея. Въпреки че никак не бе евтин подобен стандарт на живот в Бенин. Достатъчно високи си бяха цените извън мизерията на уличните пазари. И, всъщност, единственото в повече бяха топлината и близостта на океана.
И се случи на съседната маса собственичката му. Дама на видима възраст около 50 години. От 28 години в Котону живеела. Със съпруга си се срещнала на полет от Бенин и заради него и останала. А преди две години синът й заминал да учи във Великобритания. И отворила тя кафенето. Да има с какво да се занимава. А иначе по 5-6 пъти в годината до Париж отлитала. И така успявала да понесе съдбата си.
И не било лошо в Бенин. Само дето по няколко пъти на ден едно и също следвало на персонала да се повтаря. И изключително възпитани и мили изглеждаха те. И сякаш добре си вършеха работата. А недоволна бе собственичката им.
За икономическия растеж на Бенин се разговорихме. Споделихме, че от Гана сме тръгнали. И именно Гана бяхме подготвени да е най-добре развитата икономически държава в района. А след като влязохме в Бенин, категорично за фаворит го определихме.
И потвърди дамата нашите наблюдения. От скоро било така. Избрали преди 5 години нов президент. И чудеса за Бенин направил той. И инфраструктурата подобрил. И улици широки построил. И икономиката укрепил. Че чак емигрантите започнали да се завръщат. И чисти станали улиците. И приветлив станал за живеене градът. И го потвърждавахме ние с всяка измината крачка. И най-важното, наблегнаха на сигурността както ливанецът, така и френската дама. Не че съвсем липсвала престъпност. Но напълно спокойно и безопасно било в Бенин да се живее. И установихме го и ние. Наистина спокойно си се рахождахме из града.Навсякъде се движехме. И от никого не бяхме притеснени. Освен, разбира се, от някои търговци. Но единствено стоката им да закупим искаха. И никакви други притеснения не ни създадоха.
И необезпокоявани бродехме по широките улици на града. И споменавахме президента с добро. Обмисляхме дали пък към родината ни не би поискал за едни пет години да намине. Че истински впечатляваща инфраструктурата му се беше получила.
А там нейде и висока скулптура се издигаше. И обясни ми по-късно, по пътя към летището, водачът ни, че на жената воин била. На кръстените от Холивуд „амазонки“. Онези, за които ни говори екскурзоводът ни в двореца Абомей.
И подвикнаха ни от нея служители към океана много да не ходим. И с вълните му особено да не се заиграваме. Че дърпали силно навътре. Обещахме само снимка да си направим и продължихме към океанските вълни.
А те уж изглеждаха спокойни. А виждаше се как въртят едно такова, че и да завлекат плувец в дълбините си не пречи.
И тъкмо да решим, че в райска страна да бяхме попаднали, смени се рязко обстановката.
И съвсем по-пясъчни станаха улиците. И далеч по-скромни се показаха къщите. И тичаха сред тях бедните деца на Бенин. Напомни ни реалността за себе си. Оазис бе красивият квартал. А реалността бе около него. Сред прашните улици и ниските постройки.
Прибрахме се и ние към хотела. И се отправихме малко по-късно към летището.
