Сбрахме се трите кукли на летището в Истанбул. И полетяхме с турските авиолинии. Пишеше на билета, че един „технически стоп“ ще бъде извършен по пътя. И кацнахме след 9-часов полет на остров Мавриций. Оказа се техническият стоп за сваляне на пътниците до острова. И недоволствахме леко, че заради няколко души близо 2 часа ще изгубим. Само дето не се оказаха само няколко душите. Започнаха да се изнизват те. И излезе някак, че повечето се и изнизаха. И останахме в самолета две семейства местни мадагаскарци и ние. И осъзнахме колко разумно бе решението на турската авиокомпания за комбиниране на островите в един полет. Че то за Мадагаскар конкретно съвсем празни биха си летели самолетите. И не само пътниците слязоха. Смени се целият самолетен персонал. Напуснаха ни невероятно любезните ни домакини. И замениха ги леко разсърдени сменници. И отне цялата хамалогия малко по-малко от два часа. И излетяхме най-отпосле.
Така разсърдени бяха новите членове на персонала, че дори не ни казаха да си закопчеем коланите. Не минаха да проверят и кабината. Вече на излитане се наложи един от пътниците да стане и да затвори багажните отделения. Започнах да се чувствам като в междуградски автобус. Интересно, но същото се повтори и на връщане. Посрещнаха ни крайно нелюбезни стюардеси при излитане. Слязоха малко по-късно на остров Мавриций. А там, заедно с целия пътнико-поток се качиха новите, усмихнати и приветливи.
Около час и 40 минути продължи полетът след кацането в Мавриций. И ето че кацнахме вече на мадагаскарска земя, на летището Ивато в столицата Антананариво.
Започнахме да се тюхкаме уморени и недоспали как сега и с визи трябваше да се снабдяваме, че кога и колко пари да обменяме. Не бях намерила информация относно цената на визата, нито изобщо как се случват нещата.
И се оказа пътеката утъпкана до най-малката удобност. Още преди паспортен контрол бе разделен с кордончета пътнико-потока. На такива, които се нуждаят от визи и на останали. И поехме ние по кордончетата. А тъй като никак не бяха многобройни останалите пътници, веднага до едно от трите гишета се наредихме. Бързо и спретнато оформи визите ни любезна девойка. Уведоми ни, че следва да заплатим по 10 долара за виза. Че и с посттерминал ни предложи да извършим плащането. Извършихме го, зарадвани от предложеното удобство.
Още няколко минути ни отне паспортният контрол. Леко странно премина, но пък бързо. А странното се състоеше в това, че на едно гише ни обработи митничарят паспортите. А на друго печата и подписа в паспорта ни положиха. Трети митничар, пък, на изхода провери в паспортите всичко ли сме си свършили.
И ето ни бързо-бързо на лентата с багажа.
А с него в ръце, останалите пътници се бяха подредили в друго кордонче и на скенер контрол пропущаха куфарите си. Дали симпатични се сторихме на служителката, или си имаше друга причина, но вдигна пред нас кордончето тя и набързо, и без скенер контрол ни изпрати в залата за посрещане. Такова бързо излизане в чужбина рядко ми се беше случвало.
Добре, излязохме. И сега следваше да срещнем нашия Бруно. Него ни беше намерила като местен водач друга приятелка, останала преди години да живее на острова. И след дълга кореспонденция, с табелка с името ми бе обещал да ни чака. Само дето такава табелка не видяхме. За сметка на това, предложи ни летище Мадагаскар безплатен интернет. Вързах се в мрежата и позвъних на Бруно. И още на втория сигнал от позвъняването се появи и той, съсе табелката. И не беше сам, а още двама души със себе си водеше – шофьорът ни и водачът ни за следващите дни. Оказа се, че Бруно само организирал събитията, а другите двама предстоеше да ги изпълнят.
Реши Сия да си закупи и една сим карта за интернет. И се оказа, че има за това възможност на гише в залата за посрещане на самото летище. За 7 долара 4 гигабайта интернет продаваха. И както се произнесе тя на несведующите „Знаете ли колко е 4 гигабайта?- това е голяма работа“. И голяма се оказа. Напълно й бе достатъчна за целия ни двуседмичен престой.
Наистина, малко бавно се случи закупуването. Особено на фона на бързо преминатия паспортен контрол. Но, Африка, не бързаха хората тук.
Закупи я най-отпосле и ни заведоха тримата ни посрещачи до наетия за нас бус. И като видях новия лъскав и удобен бус, не можех да не си припомня високопарното и безхаберно оправдание на управителя на туристическата агенция, който през целите Того и Бенин ни бе превозил със стар и тесен бус. Това били особеностите на Африка, бе рекъл. Ми то, че си има Африка особености, има си. Но и сега в Африка се намирахме, само дето добросъвестността на посрещачите ни и комфортен, и нов бус бе осигурила.
Отведе ни удобният бус в резервирания от мен хотел. Съвсем близо до летището го бях намерила, буквално на 3 минути с кола. Само с имейли си бяхме контактували. И достатъчно се бе оказало това. И си имахме резервация, и ни настаниха в удобните стаи.
И настъпи момента с програмата. Всъщност, с програмата и парите. Програмата се оказа, че добре съм я натаманила. Притеснявах се дали правилно съм преценила разстоянията между желаните обекти. Че отново същата онази агенция от подобно недоглеждане ни бе лишила от половината обекти по пътя ни. И както и там, оказа се, че приложението „гугъл мапс“ напълно реално отразяваше времето за изминаваните километри, като беше съобразено с особеностите на лошите пътища. А тях видяхме още преди кацане. Гледахме земята под нас и никъде асфалт взорът не виждаше. Кръстосваха земята мадагаскарска пясъчни и поизровени пътни артерии. Но пък, вярно бе отразено времето на преминаването им. Така че одобри Бруно приготвената програма. А както щяхме да се убедим в следващите дни, не бе така страшна ситуацията с пътищата, по които се движехме и не бяха всички пясъчни. Имаше и такива, разбира се, но основните си бяха асфалтирани и в общи линии, добри.
И това го отметнахме. И пристъпихме към парите. Поиска ни Бруно 50 долара на ден. И включваше тази цена наетия комфортен бус, всички режийни на придружаващите ни шофьор и водач. Не можех да не си помисля колко хиляди струпахме на недобросъвестната агенция от Того, Гана и Бенин. Но, нейсе! Важното бе, че този път правилно тръгваха нещата.
Разбрахме се сега да заплатим половината от сумата и възникна необходимостта от снабдяване с местни пари. И тръгнахме заедно към обменно бюро. И добре, че беше ден събота, че в неделя не работели обменните бюра. И можело да се сменят пари на летището. Но пък там курсът бил по-неизгоден. Така ни казаха тогава. Но именно на летището сменихме пари при завръщането си в Антананариво и се оказа, че курсът си беше като навсякъде.
Друг вариант за смяна на пари в почивните дни били големите скъпи хотели. Трети намерихме при връщането ни в столицата след обиколката на острова. Направо в хотела ни дойде човекът с ареалите и обмени ни желаните долари в ресторанта.
Но онзи първи път в обменно бюро се класирахме. И стрестна ни курсът с многото си нули. В общи линии, за 1 долар цели 4200 мадагаскарски ареали даваха хората. Само че при обмяна на 50 и 100 – доларови банкноти. А по-малките стойности на банкнотите обменяха по по-лош курс.
И срещу нашите скромни 1300 долара цял чувал пари ни изсипаха. Че в хартиен плик ни ги и сложиха. Та, буквално с чувал с пари си се и снабдихме.
За проверка добросъвестността на служителя преброи Бруно няколко от купчинките на случаен принцип. Преброихме и ние други няколко. И, уверили се, че никой не искаше да ни излъже, понесохме чувала с парите обратно към хотела. Там се разплатихме с шофьора и водача и отнесохме чувала с останалото в една от стаите. Че много снимки им направихме и срам ни хвана вече от хората навън. Пък и умората ни бе надвила и ум не ни зайдваше как тези купчини пари ще броим, че на четири да ги разделим, за всяка от нас по равно да има. И даде Сия мъдрата идея. Вместо изобщо да ги броим, чисто по детски по една купчинка на четири места да слагаме. И така чисто физически на равни големи купчини ще ги разделим. А утре, на свежа глава, ще ги броим подробно и ще изчисляваме доларовата им равностойност. Така и сторихме.
И спокойно към вечеря се отправихме. Че трябваше още и Мира от летището да посрещнем. Късен бе полетът й, малко преди полунощ щеше да кацне.
Използвахме времето да разгледаме спа хотелът. Изразяваше се приставката „спа“ в открит басейн и много зеленина. И възможността за масажи. А за всичко това бе възможно да се заплати и с кредитна карта.
Уморени и успокоени, постояхме още малко сред тъмнината на зеленината на двора. И вълшебният хор на щурците огласяше африканската тишина. И бе това първата ни нощ в Мадагаскар.
А приключи тя за мен на летището. Отидох с шофьора да посрещна Мира. Трябваше да кацне полетът й в 23.20 ч. Но не излезе тя така бързо като нас. Пълен бил полетът от Париж с туристи. Час и половина й отне да излезе след снабдяване с виза и преминаване на паспортен контрол. При това половината пътници останали след нея. Та, явно просто късмет бяхме имали ние няколко часа по-рано. Е, почаках, но пък видяхме летището на нощно осветление.

