Първи срещи с Мадагаскар.

Приключихме с организационните въпроси предния ден и потеглихме на първия си път по пътищата на Мадагаскар. Хванахме националният път Rn7. Именно той пресичаше острова по гръбнака му. И отвеждаше туристите до най-важните природни паркове в страната.

Стратегически бях предвидила най-краткия ни участък за първия ден. И си позволихме тръгване чак в 10.00 ч. Предстоеше да изминем само 170 км, за които „гугъл мапс“ предвиждаше 4 часа. Със спиране за кафе и почивки го взехме го за 6.

Малко повече от час излизахме само от Антананариво. И се оказа той доста голям град. С доста прилични и високи къщи.

Щъкаха столичани като мравки по прашните му пътища, всеки по своите дела тръгнал.

Разказа ни местният ни водач, че именно тук и правели хората тухли. Благодатна била почвата. Пясъчливо глинеста. И от нея местните ги спрятали. А после ги печали в големи пещи.

И на доста места по пътя виждахме готовата продукция.

Направи ми впечатление, че голяма част от струпаните тухли бяха подредени направо във водата на езера и реки. И обясни ни Рина (местният ни водач), че пълни били реките и езерата само в дъждовния сезон. И тогава основно ориз отглеждали местните. А изсъхвали водоемите по време на сухия сезон. И тогава именно идвал редът на „бизнеса с тухлите“. Извличали кал от пресъхналите реки и ги правели на тухли. И ги подреждали насред пресъхналите дъна. А тези, които не успявали да продадат, оставали за следващата година. И временно във вода преживявали.

И друг строителен материал предлагаха на места. Камъни. Тях пък виждахме да чукат по пътищата.

И като казах за тухлите и камъните, редно е да кажа и за пясъка. Че нали и без него строителството не би се случило. Него пък виждахме да вадят от реките по пътя.

А ние бяхме още в Антананариво . Борихме първото си задръстване. Плътно едно до друго стояха превозните средства. И с минути не мърдаха от място.

Видяхме в края на столицата огромен автопарк с минибуси. Именно минибусите били обичайното превозно средство между градовете. „Таксибрус“ ги наричали и от тук тръгвали за навсякъде из страната. И тук идвал столичани, когато да пътуват накъдето им се налагало.

А багажът раполагали обичайно върху покрива на буса. И образуваше добра неравна покривна купчина.

Използваха малгашите бусове и за градски транспорт. Качваха се буквално в движение пътниците. И стоеше на задната врата контрольорът. Той съобщавал до къде пътува бусът, той и парите за превоза събирал, той и изпращал пътника при достигане на желаната спирка.

А иначе съществувала все още железницата. Изградили железопътната мрежа французите. И уж я ползвали съвременните мадагаскарци. И наистина, жп релси виждахме на много места из страната. Но по начина, по който бяха окупирани от хората, някак не ми изглеждаха на използвани. Или поне често. Разказа ни по-късно водачът ни Рина, че един път седмично минавал влакът. И преминавал по държавата по дължина.