Националният парк Какум. Всъщност, истинска и същинска джунгла представляваше паркът. Не бе упоменато това в програмата. И не всички бяха проверили що щеше да представлява разходката. И по джапанки решиха да се барнат. А джунглата не бе шега работа. Тя бе и влажна, и хлъзгава, че и кално-стръмна на места. Допълнителна хлъзгавост осигуряваха откритите корени на дърветата. Та, трудно и запомнящо се преживяване бе за повечето от нас. А за тези с джапанките опасно и още повече мръсно.
И друго е хубаво да се припомни за джунглата. Влажността бе почти 100 процента. На практика, излишно бе да носим вода. Вода попиваше цялата ни кожа. И не стигаше влажността на въздуха, ами и дъждец кратък преваля. Е да, припомни ни водачът ни, намирахме се в Rain forests.
Но, да започнем отначало.
Посрещна ни нашият парков екскурзовод с „Akwaaba“. „Здравейте“ на ганийски.
Отвърнахме му подобаващо ний. И преминахме към правилата за разходка из джунглата. Да не късаме растения и да не драскаме по дървета. И да не нараняваме животните. Изправиха ни се леко гърбините при това предупреждение. Колко точно и какви животни се очакваше да срещнем?, попитахме. Е, да не се тревожим. Пък и те през деня животните си почивали. Най-много някой гущер и много мравки. За които, убедихме се, макар и малки, си бяха доста страшнички. Със скоростта на светлината до коляното ни стигаха. А най-инатливите, в обувките ни се завираха. И моментално започваха да хапят. А ние скачахме и танцувахме по хлъзгавите пътеки. Което не се оказваше добра идея, че около нас и пропасти не липсваха. Абе, разбрахме накратко част от опасностите на джунглата. За щастие, поне отровни растения нямало по пътя ни.
А докато още правилата разисквахме, попита един от нашите – А ако случайно някоя мравка настъпим, брои ли се за нарушение? Е, отново не бивало да се притесняваме. Ако се случел инцидент, с разбиране подхождала управата. Но да не вземем да ги настъпваме нарочно. Добре, отбелязахме си лъвове и тигри да не настъпваме нарочно и развеселени навлязохме в парка-джунгла.
Интересен начин на предвижване бяха предвидили уредниците. За да разгледаме бурната растителност отвсякъде и отвисоко, изградили бяха цяла мрежа от висящи мостове. Тясна лента от дървени дъски за основа. И предпазна мрежа, закачена някъде по високите дървета отстрани. Страшничко изглеждаше, но с непросветеността на незнаещия, поех аз по тесния люлеещ се мост над дълбоките пропасти.
Един си представях, че е мостът. А установих, че са няколко едва при втората междинна площадка. Достраша ме, да си кажа. Но назад взорът възможност не видеше. За насрещно движение не бяха предвидени мостовете. А изреждаше се цялата група. Попитах плахо чужд екскурзовод колко общо моста предстоеше да преминем. Още 5, отвърна той. Въздъхнах аз. Събрах цялата си смелост и с накъсаното дишане, научено от леката атлетика в младостта ми, запрестъпях по петия мост. И започна обратното броене.
Свършиха мостовете най-после. И предложи ни екскурзоводът непредвидена в програмата разходка. Един час из дебрите на дивата джунгла. Мигом се съгласихме ние. И навлязохме сред дивите дървета. А джунглата си беше типична средностатистическа джунгла. Или поне в моите представи. А бяха изградени те от почти напълно същата разходка из почти напълно същата джунгла на остров Ямайка.
Малко по-нататък друго подобно видяхме. Само дето основата му бе по-тясна. И не така плътно бе стъблото му. И тъкмо заговорихме, че това е бебето-дърво на онова голямото. А стъблото му на крака приличаше. И то, понеже малко, да потича нощно време се отправяло. И да, потвърди екскурзоводът. Не било чак бебето на другото. Но именно „ходещото дърво“ го и наричали. Именно заради подобното на крака стъбло.
Покачихме се на нея. Три стаи бяха обособени на най-високата част от къщата. Оборудвани бяха с легло и мрежа за комари. Така добре се бяха за посетители приготвили, че чак и с чаршафи бяха застлани леглата.
И припомнихме си табела в началото на парка. Отправяше тя въпрос към посетителя дали му бил омръзнал градския живот. Дали не искал да спре вече сред стреса на ежедневието да живее. И предлагаше да изкара една нощ в една от трите стаи.
И не че не беше привлекателна идеята. Само дето тоалетната дълбоко долу беше изградена. И дори не ми се и мислеше а как ли ще стоят нещата по тъмно. Като се има предвид, че по тези ширини тъмното настъпваше около 18.00-18.30 ч., някак не се чувствах чак до там стресирана от ежедневния ми живот. Не се хареса перспективата от нощната джунгла и на останалите, та само обхождахме образуваната веранда като победители.

