И ни върна назад в историята местният екскурзовод. В годините преди белите хора да стъпят на континента на черните си събратя.
Живеели си в онези времена чернокожите, организирани в племена. И както и навсякъде по света, и те битки помежду си водели. И веннопленниците си сами в роби обръщали. И за робски труд ги използвали.
И нагазили африканския континент белите колонизатори. И узнали за старите робски практики на племената. И идея им дошла. Че нали току Южна Америка били колонизирали. Пък местното население хилаво се оказало. И го избили в някои региони почти до крак. И им потрябвала работна ръка. Хора, да работят в плантациите на плодороните чужди земи. А чернокожите били здрави хора. И видяли белите успешността на робския труд. И с добро тръгнали отпървом. Започнали да ухажват вождовете на победителите. И им поискали в един прекрасен момен част от робите. Да поработят на плантациите. И оттук останали цените, посочени в някои музеи на робството в цяла Африка. От типа за 40 души роби – една бутилка джин. Толкова вождовете искали от белите хора. И с радост им давали военнопленниците си. Наместо те да ги хранят, предоставяли грижата за тях на белите. А на всичкото отгоре, получавали и по някоя бутилка, или цветно стъкълце. И без друго самите те се отнасяли към робите си като към животни и ги убивали дори за най-малко провинение.
Наистина, мислели, че работата ще бъде временна. Само дето харесала им идеята на колонизаторите. И набързо я развили до неведоми размери. И започнали и свободните хора да събират из цяла Африка. И да ги подготвят за робски труд.
И тук, до реката Асин Мансо и се случвал един от най-големите пазари за роби през осемнадесети век. Затова и я нарекли днес „Реката на предците“.
„Голямото депо“ било наричано мястото някога. Тук събирали робите. Тук ги хранели и оставяли да си починат няколко дни, или седмица. Тук се случвала и последната баня на чернокожите на родната африканска земя, преди да бъдат отведени надолу по крайбрежието, към замъците за роби Елмина и Кейп Коуст.
Заличавали самоличността някога на чернокожите роби. Давали им нови имена. И затова не знаели наследниците им кои са. Още по-малко можели да се ориентират от кой край на Африка били взимани предците им. То и съвременните държави не съществували някога. И затова решил президентът на Гана неотдавна да покани всички наследници на някогашните роби от двете Америки в родината си да се завърнат. И като символична такава предложил им собствената си страна. „Година на завръщането“ била наречена инициативата. И била тя под егидата на правителството на Гана.
И дошли в Гана много наследници. И в крепостите за роби оставили възпоменателни пакети.
Тук, пък, при реката, събували обувките си. И да съпреживеят изпитаното от предците им, вървяли боси по пътека до калната река, където последната баня и се случвала. Във водата поставяли ръцете си. И отправяли молитви в благодарност за възможността да се завърнат.
Докато слушахме разказа на екскурзовода ни, заваля пороен дъжд. И в кал превърна пътеката в бамбуковата горичка.
И наместо до реката, разходих се из мемориалния комплекс.
А в него Мемориална стена на завръщането бе издигната. И вписвали си върху нея имената завърналите се робски наследници. Показвали символично откриването на корените си.

