Ресифе. Бразилия.

Следващата ни спирка беше Ресѝфе, в превод от португалски означава риф. Намира се в североизточна Бразилия. А се обслужва града  от международното летище Гуарарапеш. Също силно карнавален град. Само че след края му пристигахме.

Това беше първият ни град без Карнавал. Някак свикнахме с шума и шаренията. И сега бяхме в просто град. Красив, но твърде ежедневен някак.

Градът с многото католически църкви. И всяка една огромна и величествена.

И още в първата случихме на служба. Наместо хор, в ъгъла на църквата се беше разположил китарист. И под негов акомпанимент изпълняваха псалми присъстващите. Винаги ми действат успокояващо тези песнопения. И не бързам да ставам от прохладните пейки.

Полетът ни беше нощен. Или по-скоро ранно сутрешен, та с радост се отдадохме на лека почивка сред хладината на приятна градинка.

Хапнахме по няколко изключително вкусни мъничета-плодове. Не им запомних името, но определено ми се превърнаха в любими. Пийнахме и по един кокос. И светът изглеждаше значително по-свеж.

И плодът „дориан“ предлагаха хората. Но нито толкова смели, нито толкова заспали бяхме. Аз още не бях ходила в Азия тогава, но Донна и Ралица ме светнаха, че това е един, ама много миришещ плод. И по-късните ми азиатски пътешествия ме доведоха  до същото знание. Явно това знание е дошло до много повече хора, та в цяла Азия имаше забранителна картинка на този плод в затворени помещения.

И нищо чудно, от него на талази се носеше миризма на мърша. Така и изглеждаше в разрязан вид. Като прясно отрязано шкембе.

Освежени, стигнахме до католическата църква Co-Cathedral of St. Peter of Clerics.

За осигуряване на терен за строежа й братството на Свети Петър от Клириците, създадено на 26 юни 1700 г., купило   овощна градина и шест къщи. И според надписа над портала,  църквата е отворила врати на 3 май 1728 година.

Още малко из града. Толкова беше красив, че не можех да се спра да снимам.

И стигнахме до площад Марко Нула ( Praça do Marco Zero ). А е наречен така заради това, че той е началната точка (нулата) за пътищата в Пернамбуко.

От тук тръгвало и карнавалното шествие по време на Карнавала.

И може би от него бяха останали шарените флагчета по сградите наоколо.

Разположен е Ресифе на устието на река Беберибе в Атлантическия океан.  И е заобиколен от нея. Целият град е пълен с  мостове,  острови и мангрови дървета.

И толкова красиви са те! Не напразно  е наречен Бразилската Венеция.

А в далечината се извисяваше подобната  на усукана захарна пръчка   кула на Francisco Brenand Sculpture Park.

Базиликата на Дева Мария от планината Кармел ( The Basilica and Convent of Nossa Senhora do Carmo)

Изграждането й започва през 1665 г. от капитан Диого Кавалканти Васкончелос. Тъй като към онзи момент не е било получено кралското разрешение за това, Васкончелос  нарежда изпълнението на главния параклис за своя сметка. Кралското разрешение е  поискано през 1674 г. и е дадено едва на 8 март 1687 г. А храмът е завършен почти сто години по-късно, през 1767 година

През 1909 г. Дева Мария от планината Кармел е провъзгласена за покровителка на Ресифи и е канонично коронована на 21 септември 1919 г. с папски декрет на папа Бенедикт XV.

През 1917 г. църквата е добавена към базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. А през 1922 г. храмът сам бива издигнат до статут на базилика.

Непосредствено до църквата е изграден Манастира до Кармо.

И такава хладина се стелеше в градините му. Същата като умората, която се опитваше да ни надвие. Нощно-сутрешният полет рядко прощава. Не ни беше простил и сега.  И в прохладата на манастирските градини отмориха Донна и Ралица.

А аз тичах наоколо. Че да изпусна някой ъгъл незаснет винаги ми се струва по-страшно от всяка друга земна страшка.