Поредната ранна сутрин поредната карнавална нощ приключи. Поредната порция чистачи свършиха своето ранно дело. И за пореден път се отдадохме на отмората на съня.
И тук се случи нещо, което разчупи рутината. Успяхме да се наспим. Нямаше повече шум. И ние просто спяхме.
Бяхме оставили четеното на Ралица, та не разбрах веднага какво беше различното. И поясни тя. Карнавалът свършил. Е, наистина ли? Чак ми залипсва.
А заедно с Карнавала свърши и шумотевицата в града
Хостелът се изпразни като с магическа пръчка. Чак тъжно ми стана. Като използвана и употребена вещ. Вече не беше нужен. Карнавалът беше свършил и туристите рязко си бяха тръгнали. Ама наистина рязко. Дори не бяха останали за сутрешно кафе. Останахме само ние. Затова се бяхме наспали. Просто нямаше кой да ни пречи. Защото нямаше никого.
Изпихме ние неизпитото от останалите кафе. И не само го пихме в тишина и спокойствие, но упяхме да си заредим телефоните. Нямаше тълпи покрай контактите, нямаше борба за ред за зареждане. Само наши си бяха.
И ние щяхме да си ходим. Само че полетът ни беше късно вечерта. И имахме цял един ден.
И слязохме отново в долния град. И тръгнахме към покрайнините на града. В края на полуостров Итапагипе, върху който е разположен Салвадор.
Ралица беше чела за известна църква в предградието на залива.
Доста време пътувахме с автобус. И пристигнахме.
Явно стар колониален квартал. Посрещна ни кварталът с позавехналите фасади на старите си колониални и новите си къщи.
И стигнахме до Църквата Nosso Senhor do Bonfim (на португалски: Igreja de Nosso Senhor do Bonfim). Най-голямата забележителност от католическите църкви в Салвадор. Разположена на единствената линия на хълмове на полуостров Итапагипе, на хълма Монсерат, строежът на църквата започва през 1740 г. и е открит през 1754 г. Кулите са завършени около 1772 г. И днес църквата е катедралата на Римокатолическата епархия на Бонфим.
А е известна църквата като място на провеждане на известния празник, който се провежда всяка година през януари, Festa do Noso Senhor do Bonfim( фестивал на Нашият Господар на добрия край). Заради този празник е и построена.
Донесен е празника от Португалия в колониалните времена на Бразилия.
Стара традиция в Португалия било почитането на Носо Сенхор ду Бонфим (Нашият Господар на добрия край). И е представен той в разпнатия Исус в момента на смъртта му.
И когато през 1740 г., капитан Теодосио Родригес де Фария от португалския флот изпълнява обет във връзка с тази традиция, той донася статуя на Носо Сенхор ду Бонфим от Сетубал, Португалия, в Салвадор.
Основано било религиозно братство, посветено на „Нашия лорд на Бонфим“ и отпочнала да се строи църква, в която да се помещава статуята. За място бил избран върха на хълма Монсерат, на полуостров Итапагипе, в долния град Салвадор. И през 1754 г църквата е завършена. И посреща своите поклонници до днес. И е силно почитано религиозно място от бразилци в околността.
Тук видях нещо, което съм виждала и в родината. При това и до християнските ни църкви, и на святите за мюсулманите места. Връзване на цветни лентички, в чиито възли са оставени молбите и желанията на поклонниците.
А известността на църквата днес я е превърнала и в туристическа атракция. И като всяко място, на което се очакват тълпи от туристи, и тук са се разположили местни, предлагащи допълнителна атракция на гостите на града. Множество местни облечени в облеклата на дедите си от колониалните времена предлагат всякакви сладости и сувенири на туристите.
Не че нещо. Ама за да изкарат пари като туристическа атракция, сами се бяха докарали до вида на прадедите си-роби. Ама белият човек да ги нарече не дай Бог не роби, а просто с познатото за нас определение на черен човек, шум до небесата ще вдигнат.
Няма да забравя как в Хаван, Куба се бях подредила на опашка. И питах кой е последен. И хората от опашката, сред които преобладаваха чернокожите, ми посочиха една чернокожа дама и ми казаха: „ негрита“. В смисъл, чернокожата жена. Значи, и при тях това определение е прието. Кой и защо изведнъж реши да прави проблем? Като с нашите цигани. Роми били. То и ние някога бяхме тюрко-алтайски народ, пък се оказа, че такъв в историята на човечеството не съществувал.
Наименованието си е едно. А дали съдържанието му ще бъде изпълнено с гордост, или срам, си зависи от самите хора. И като се смени то, без да се смени поведението на носещите го, то отново няма да избяга от съдържанието си.
Нейсе, ха дано до всяко добро същество застане поне още едно и да преодолеем някак обзелите ни напоследък световни лудости.
Тръгнаме да се връщаме ние. А на пътя си срещахме нови и нови танцуващи и пеещи салвадорци. Дали не искаха да пуснат лесно отминалия Карнавал, дали така си се веселяха по принцип. Нали гореща е кръвта им.
И с асансьора де Ласерда се качихме в горния град. И се върнахме към нашите улички на стария център Пуельо. Да си вземем багажа от хостела. Сякаш непознати бяха те. Сякаш не бяхме танцували с тълпата по тях до преди няколко часа. Нямаше шарени танцьори, нямаше саксофони. Нямаше мръсотия. Чисто и празно. За няколко часа. И сякаш не е било.
И вечерта, и времето за полета ни бяха дошли. Благодарихме на добрите ни домакини и се насочихме съм летището.
А докато пътувахме, не можех да не се замисля за отминалите дни. Вече имахме близо седмица в Бразилия и можех да правя някои изводи.
Тръгнахме с вечните страшки „Ама не е ли много опасно там? И само три бели жени, не ви ли е страх“. В интерес на истината, първият ни ден в Рио самите местни ни вкараха лек адреналин. Като уважаващи себе си туристки, ходехме с апаратите напред. И местни ни спираха и с жестове ни посочваха, че трябва да ги прибираме по джобовете. Че ще ни ги грабнели. И за да илюстрират заплахата, сгъваха пръстите на ръцете си в грабваща хватка.
Чак не се уплашихме много, но около половин час се оглеждахме като стреляни зайци и се стараехме да крием апаратите. И като видяхме, че нищо страшно няма в околовръст, отпуснахме душите и си позволихме да се наслаждаваме на пътуването.
Може и страшно да е било. Може и заради Карнавала да не беше. Но истински не беше. Не само нищо не ни се случи. Никой дори не ни подвикна, не ни погледна някак по-особено така. Просто си се движехме наред с всички и по никакъв начин не разбрахме да сме били обект на нечий интерес изобщо, камо ли на лош такъв. Напротив, само ни се усмихваха минаващите покрай нас.
А то, да речеш, само първите от дните ни в Бразилия имаше Карнавал. Останалите си бяха напълно ежедневни и делнични. И три сами жени се прибирахме няколко нощи подред. В Рио се прибирахме посред нощ дори от различните плажове до центъра. Напълно пеша и напълно сами. А плажовете бяха описвани като най-страшните в туристическите справочници. Прибирахме се през нощта и в Салвадор. И освен с приятни спомени, с друго не се снабдихме.
Няма да забравя, няколко дни след като се върнах, мой приятел разбра къде съм ходила, че и сами жени, на всичкото отгоре. И изпадна в закъсняла паника как сме могли и добре, че живи сме се върнали. Негови приятели по същото наше време с агенция били в Рио. И така ги наплашили господата от агенцията, за да оправдаят комисионните си, че не ги пускали от автобуса да слизат. Забранено им било и от хотела да излизат. И като кученца ги водели понякога да се раздвижат.
То и в Йохансбург четох, че агенциите с автобус разхождат туристите и те, горките, от прозорците само снимат. А ние с Вес – две жени обиколихме надлъж и шир, че и по тъмно в черен квартал вино купихме. И на, дори не ни подсвирна никой.
Но, както казах и при Фавелите в Рио, добре че има достатъчно наивни хора да плащат на агенциите, че да можем ние да си обикаляме спокойно и безпрепятствено по красотите на света. Без нужда да ни возят и без да бързаме да ходим където ни душа сака. И да се сливаме и общуваме с местните. Че и те хора. Ама никак не различни от нас.
