Салвадор – долният, съвременния град.

Така бях погълната от Карнавала и историческия център, че някак реших, че Салвадор е малко  градче, населено основно от чернокожи. И разходката на следващия ден ми напомни прочетеното, че градът е трети по големина в страната след Сао Пауло и Рио де Жанейро.

И покрай крайбрежието бяха изградени модерни нови квартали.

Основан е Салвадор „през 1549 г. от португалски заселници, водени от Томе ди Соуза, първият генерал-губернатор на Бразилия. Градът бързо се превръща в основното морско пристанище и първата колониална столица на страната, както и в център на захарната индустрия и търговията с роби. През 1552 там се установява първият католически епископ на Бразилия, а градската катедрала е завършена през 1572. През май 1624 градът е превзет от холандците и остава под техен контрол почти една година.

През 1763 столицата на Бразилия е преместена в Рио де Жанейро и значението на Салвадор намалява. Градът остава встрани от процеса на индустриализация, започнал през 19 век, и днес е главно културен и туристически център, включен в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО“.

 И е  Разположен Салвадо̀р   на брега на Атлантическия океан, при входа на залива Тодос ос Сантос.  И е изграден в залива Тодос ос Сантос  фортът „Сао Марсело“. Разположен на малка част от сушата край брега на рифове на около 300 метра от брега, той е едно от двете укрепления, разделени с вода от сушата  в цяла Бразилия. Другият е Форт Тамандаре да Ладже Тамандаре в Рио де Жанейро.

Фортът „Сао Марсело“ е и единствената цилиндрична крепост в Бразилия. Построен, за да пази важния пристанищен град Салвадор от заплахи, дизайнът му следва тези на Castel Sant’Angelo в Италия и São Lourenço do Bugio Fort в Португалия.

Днес фортът е получил известност сред местните като „Forte do Mar“, което означава Форт в морето.

В съвремието Салвадор се дели на горен град(Cidade Alta)  и долен град (Cidade Baixa). Историческият център Пуельо, в който се бяхме ситуирали ние,  се намираше в горния град. Долният е изграден на  крайбрежието.

А за слизане от горната на долната земя, или иначе казано от горния град към долния град е изграден 72 метров асансьор. Кръстен е асансьора на Антонио де Ласерда, директор на Търговската асоциация на Баия. Построен между 1869 и 1873 г първоначално като  хидравличен, от 1906 година вече работи с електричество. Съоръжението  разполага с четири асансьора, превозващи по 27 пътници на 30 секунди. Ползването му е платено, но цената е почти символична.

Сградите, изградени като защитна стена на горния град днес са загубили блясъка си. И се издигат като музеен експонат на едно отминало време.

Но пък пред тях е заливът. И плажът.

И тръгнахме ние по залива.

И разходката ни доведе до явно бедно предградие. Същите шарени къщи, строени където и както дойде. Но пък с изглед към океана.

И ни поведе заливът по различни жилищни квартали.

А по пътя си срещахме множество взимащи следобедната си сиеста бразилци. И нямаше нищо странно в това. Жегата си беше истински добра. Часът следобеден. За полягване си беше работата. Странното беше в избраното за сиестата  място. А мястото бяха уличните тротоари. И не бяха бездомници налягалите директно върху тротоара, но на сянка. Явно салвадорци не се формализираха при настъпването на времето за отдих. И го взимаха там, където ги свари. Важното е само да е на сянка.

Не спряхме да почиваме ние. Трябваше градът да се обхожда. И плавно и полека на нов плаж опряхме. А на плажа фар.

И покрай кварталите и плажа отново на Карнавала се натъкнахме. Този път по крайбрежието. Участниците минаваха контрол за тежки и леки оръжия и всякакви забранени вещества.

За разлика от историческия център, тук част от тях се бяха качили на платформи. Значително по-малко претенциозни от онези в Рио. Не се отразяваше това  на произвеждания шум.  Като  за истински победители беше той. А народът си танцуваше и веселеше наоколо.

И нов плаж се откри пред очите ни. Залив, няма начин. Плажове да искаме. И ние искахме. Искахме малко спойствие и тишинка. Та се разседнахме удобно на сянка и погледахме водата. Хапнахме и по едно манго. Да, животът беше прекрасен!.

Починахме ние, полежахме като местните. Под сянката на дърветата на залива. Па решихме да се прибираме. Че и Слънчо вече и той натам беше тръгнал.

Даже не помня накъде бяхме извътряли в нашата разходка. Добре че технологичният ни век ни беше снабдил с приложението „гугъл карти“, та по него тръгнахме към хостела в стария град.

И покрай шарено гето минахме.

А местните бяха седнали на по чаша сок от тръстика. Изобщо, това лакомство си е изключително разпространено по тези ширини. Не напразно в робските времена захарна тръстика е отглеждана. И макар не с робски труд, наслаждават се на сока й местните  и днес.

С падането на мрака се озовахме пред езеро. А  езерото освен че фонтан си имаше, имаше си и някакви светещи неща. И като наближихме, разпознахме в тези светещи то ли мелници, то ли чучела. Доста временни изгледаха, та може и за Карнавала да са били отредени.

А местните използваха вечерната хладина за фитнес и релакс покрай водната повърхност.

И най-после в стария Пелуриньо се оказахме. Тъкмо навреме. Карнавалът беше отпочнал. Какво друго ни оставаше, освен да се влеем в тълпата и да затанцуваме под ритмите на вечната музика.

Най-пищен и весел видяхме Карнавала в Салвадор. Не напразно днес бразилци наричат  града „Бразилската столица на щастието“. Щастлив беше престоят ни в него.