И като се е рекло, Карнавал!
Дойде нашата вечер. За която Ралица беше купила билети. И се насочихме към трибуните.
Всъщност, Карнавалът във вида, в който го познаваме ние, е състезание между различни школи по танци. И цяла година те подготвят това свое велико изпълнение. Всяка школа твори по няколко огромни платформи. С височина няколко етажен блок. Всяка платформа е с някаква тема. Било цветна градина, било животни, било илюстрация на някое литературно произведение.
Гледахме през деня тези огромни платформи, паркирани извън мястото на състезанието.
А то се провежда на огромно място. Така си представям аз древно римските стадиони. Една права отсечка, по която шестват школите. И огромни трибуни от двете й страни. Не разбрах колко е дълга тази отсечка. А пусто и окомерът ми не е никак верен. Ралица се беше погрижила да ни разположи в средата на отсечката. Срещу нас беше трибуната с журито дори.
Входовете към трибуните бяха организирани цяло множество. Конкретният вход беше изписан на билета.
И в уречения час Карнавалът започваше. Всъщност, тук разбрахме, че неземно интересен и забавен е само в репортажите по телевизията. Преди ми се е струвало, че те отразяват твърде малка част от случилото се. Тук осъзнах, че си отразяват напълно всичко журналистите. Просто шествието се случва с толкова бавни темпове!
И какво се случва всъщност?
Задава се поредната школа. В началото задължително се движат мъж и жена в облекло за латино танци. Най-добрите танцьори на школата. (Представям си каква борба водят те през годината, за да спечелят тази чест). И, достигайки пред журито, в рамките на около 5 минути изпълняват фееричен латино танц.
След тях се движат платформите на школата. А по нея на различните етажи са разположени по няколко знойни танцьорки, също в облекла за латино танци( разбирай, полуголи). Само че те са поставени в необходимост да танцуват хем на високо, хем и в движение на платфолмата. Та, затова някакъв страшен танц не се получава. А всяка една, хванала се здраво за нарочно изградени прътове, прикрепени към платформата, поклаща прословутото си бразилско дупе в такт с музиката.
Между платформите може да се движат пеши хора, които също се поклащат в такт с музиката.
И не че не е приятна гледката. Само дето леко става досадна. Защото екзотичното шествие на всяка школа е пред погледа на уважаемата публика около един астрономически час. С такава бавнота се движи то. И нещо различно от просто преминаване и поклащане на дупета в такт, не се случва.
На практика, за малко повече от четирите часа от поредната нощ преминават 4 школи. И колкото и да му е интересно на уважаемия зрител, след десетата минута от представлението на поредната школа лекинко започва да му доскучава. Та двете с Донна, като едни непослушни деца, само мрънкахме и току притичвахме я до тоалетна, я за нещо безалкохолно до сергиите в подножието. А Ралица, както винаги изпълняваща ролята на разумния в групата, само ни гледаше и премълчаваше. Все пак, Карнавал.
А истинският, живият Карнавал беше по улиците на Рио. И както щяхме да видим в следващите дни, и на всички останали бразилски градове.
Нищо необичайно за тези дни беше срещата с някой самотен ангел, или пират из уличите на града.
В Рио много танцуващи не видяхме. Честно казано, тук видяхме не толкова приятната страна на това световно събитие.
Множество от хора. И то носи своите последици. От към мръсотия. И естествени нужди. Хич да не е, много напитки се изпиват. И повечето се хвърлят където заварят. И в края на вечерта пътните настилки се превръщат в едни доста мръсни и лепкащи килими.
За решаването на естествените нужди управата на всеки град, който посетихме, беше разположила цяло множество химически тоалетни.
Поради една, или друга причина, но масово карнаваладжиите не стигаха до тях. За мъжете ясно, само се обръщаха.
При жените ситуацията, честно казано, доста ме стресна.
Тук е моментът да поговорим за облеклото на жителите на Рио.
Топло е. Факт. На моменти е доста жега. Също факт. И тези факти, съчетани с липсата на каквито и да било комплекси и задръжки, бяха довели до оформяне на едва ли не задължително градско облекло за дамите. Особено на чернокожите такива. Бюстие, или просто сутиен в горната част. И къси панталонки, тип „бикини“ в долната. За краката сандали, или чехли. Евентуално, крем против слънце и по някоя пандела в косите. И с това одеждите се изчерпваха. И понеже вече виждам как съм възбудила мъжките въжделения за онези стегнати бразилски дупета. Сега, не искам да ви попарвам мечтите, ама оттогава на всеки познат мъж, замечтано говорещ за бразилските дупета искрено препоръчвам да отскочи до Бразилия.
Може би мистерията с бразилските дупета е същата както със секси мацките от холивудските фими. Те са само там, във филмите и танците. И единствено там.
В живата действителност шестват едни, мама миа, огромни работи. Ама истински огромни, ви казвам. И целите на показ. Че то панаталонките-бикини не се и старят да прикрият много. А не е и възможно. То такова изобилие от плът. Пращи и се излива отвсякъде. На вълни, на форми, на буци. Евала за липсата на комплекси! Само това мога да кажа. А между горната и долната част на оскъдното облекло се диплят едни мазни и многобройни диплянки. И отново – евала за липсата на комплекси!
Няма да забравя как една нощ, разхвърляни по пижами в хотелската стая, Ралица придоби нужда да попита нещо рецепциониста. Та предложи на най-прилично облечената да извърши този контакт. Огледах се аз, огледах и тях. Всяка от нас беше сложила пижама, състояща се от потник и панталони над коленете. Та рекох – В общи линии, в момента всяка една от нас е облечена значително повече от всяка една рио ди жанерейка през деня. И притеснения за контакти не бива да имаме.
В интерес на истината, в останалите градове чак такава фриволност не се наблюдаваше.
И като обясних облеклото на дамите от карнавалния град, да се върнем към онзи потресъл ме момент с осъществяване на естествените нужди. За първи път видях ритуала на плажа. Отиваше групата дами до граничната линия на водата и сушата. Част от тях правеха параван( некриещ нищо от никого). А нуждаещата се клякаше. Просто отместваше малко бикините – панталони. И делото биваше свършено.
Е, рекох си първия, път, море, вода , туй, онуй. Да, ама това туй – онуй се повтаряше и на сушата, и на асфалта, и във всеки един момент изобщо.
В общи линии, романтичният екзотичен Карнавал извън шикозните представления по трибуните си е едно доста лепкащо, мръсно и пикаещо нещо.
Но пък човешкото множество по улиците излъчваше неподправена радост.
И цялото това множество се движеше с градски транспорт. Поетият алкохол по време на карнавалните нощи не позволяваха ползването на лични автомобили. А и едва ли имаше много възможности за паркирането им.
Огромен беше градът. Огромно беше и населението му. И трябваше да се предвижи едното огромно по другото огромно. На няколко пъти ни се наложи да използваме градски транспорт. И със свити сърца подходихме първия път. Кой знае дали ще е редовен, дали ще има. Че при толкова хора, сигурно ще са претъпкани автобусите.
Нищо подобно. За предвижване на огромното население из огромния град управата беше предвидила също толкова огромно множество автобуси. А те бяха така много, че не се събираха на една спирка. И заради това на едно място по три спирки една до друга бяха изградени.
Само дето всеки автобус чинно си спираше на отредената за него спирка. Та, докато го схванем, посидяхме на мястото на спирките, ама на неправилната и гледахме как нужните ни автобуси отхвърчават. Че на всичкото отгоре, не беше непременно спирането им. А за да се извърши то, чакащият пътник следваше да вдигне ръка. При толкова много автобуси ако всеки вземе да спира и при липса на пътници, ще се затлачи движението. Също да съобщи, че иска да слезе, следваше и каченият вече пътник. И това правеше като натисне съответния бутон в автобуса.
Това го схванахме лесно. И след това ползването на градския транспорт се превърна за нас в удобен и бърз начин на предвижване.
Не по-малко интересен се оказа моментът с плщането на услугата. Не се продаваха билетчета по спирките. Такъв следваше да се закупи от автобуса. Само че кондукторът не минаваше по пътниците. Те минаваха през него. А той си беше разположен в мини кабинка в началото на автобуса. И се обменяха парични знаци и се издаваха билети. И докато и последният качил се не извършеше своето плащане, автобусът не тръгваше. И не създаваше това особено забавяне. Така всичко беше вкарано в русло, че и пътници и кондуктор извършваха действията си с рутинна бързина. И плщаха пътниците, минаваха през летящата метална врата и влизаха в автобуса.
За нас тези кодуктори бяха незаменими помощници. Така бързо и смело шпореха по улиците автобусите, че на моменти не можехме да се ориентираме къде и как да слезем. И кондукторите помагаха. Любезни бяха и отзивчиви. Питаха ни за желаната спирка. И сами ни подканяха да слезем. Дори го съобщаваха на шофьора, та не се налагаше и бутона за спиране да търсим.
И така успяхме да обходим голяма част от огромния град.
