Съботна разходка до Карлово – Водопада Сучурум и Кръста над града.

Стреснати от предстоящите апокалиптични прогнози за студ през февруари (в северното полукълбо), решихме с Мони да използваме  последния летен ден през зимата и да погостуваме на планината.

Денят не беше точно летен. Студеничко си беше. Но, щом не валеше нито дъжд, нито сняг, а не духаше и вятър, си беше достатъчно добър за ходене. Така или иначе, студено щеше да ни бъде само първите няколко минути. Интензивното изкаване по планинските склонове щеше да свърши нужното в останалите часове.

И се насочихме към хижа Хубавец. По принцип.

Нали на края на град Карлово, до така наречената „Руска вила“, започват пътеките за няколко старопланински хижи, натам тръгнахме.

А пътят към Карлово винаги ме изпълва с добрина  и благост. И нищо чудно, шофирам право срещу планината. Сякаш  отваря тя за добрия пътник някакъв вълшебен портал.

cof

Пристигнахме до Карлово. Стигнахме и до „Руската вила“. И там осъзнахме, че  разточително някак бяхме тръгнали късно и в Карлово се оказахме по обяд. При малкия зимен ден не беше разумно да предприемаме предвиденото планинско предизвикателство.

Затова прибегнахме до помощ от публиката. Любезни минувачи ни посъветваха да отидем до „Кръста“. Посочиха ни нещо в близката далечина. Казаха ни, че пътеката тръгва от „водопада“ и за 30-40 минути ще сме там. И по живо, по здраво.

Е, като ще е така, тръгнахме на първо време към Водопада.

А пътят към него днес карловци са покрили с прекрасна пешеходно-калдаръмена отсечка.

В дясната й част минава прекрасен парк. С паметник на карловския алпинист, починал при опит да изкачи Еверест – Христо Проданов.

cof

В началото на  пешеходната алея има метална карта на града. С всички сгради и паметници, номерация и легенда. Та и оттам могат да се почерпят идеи за разходки по интереси.

cof

Пътеката към водопада продължава след края на пешеходната алея и красиво следва реката.

rhdr

И привидно свършва пред фасадата на ВЕЦ „Васил Левски“. Но само привидно е това. Вляво на ВЕЦ-а, зад зеления бункер има тъничка една пътечка.

122

И по нея се стига до   най-стръмните стълби. Те пък са началото на мост, от който вече уважаемият турист се среща очи в очи с водопада.

Толкова пъти съм идвала тук. И чак сега разбрах, че си имал име. Не Карловския водопад, както си го знаех. А водопадът Сучурум. Само  че това е турско наименование, дадено на водопада във времената на турско подтисничество в тъжните векове на историята ни. Означава „падаща вода“. На турски – език, различен от нашия роден. И вече получили независимостта си, и аз не намирам причина да помним насилствено наложените наименовия на българските ни природни красоти в милата ни и свободна България. Така явно са счели и управниците, та  на 1 февруари 1989 година водопадът бил прекръстен на „Водопада“.

И независимо от името си, Водопадът  си беше красив, както винаги. Не претендира за водачество в нито една класация. Просто си е красив.

Намира се на надморска височина от 480 м. А височината на падащата му струя е 8 метра.

И в онзи зимен ден към обичайната му красота се беше прибавила мистиката на финно заледяване.

Особено красива беше реката след него на зимния фон. А някои заледявания бяха така изкусно нарисувани по камъните, сякаш бисери беше разхвърлял добър един вълшебник.

Наснимахме водопада и се отправихме към пътеката към Кръста. А тя тръгваше точно преди ВЕЦ „Васил Левски“. Че и табелки си имаше, беля. И показана маркирока. Зелена. От същото място тръгват пътеките и за хижа „Балкански рози“      и за други разни планински маршрути.

Тръгнахме ние по зелената маркировка.

Тъкмо заобяснявах на Мони  като как се ползва маркировката и колко е важно на мястото, в което вече не я виждаш, да се върнеш до последното място, на което си я видял. И оттам да се ориентираш и да я хванеш наново. Защото ходенето в планината  без следене на маркировката може да доведе единствено до грешен път и евентуални  обърки. А в планината шеги не бива да се правят.

И точно в този сюблимен момент ние спряхме да виждаме маркировката. Малко преди това имаше разклонение и бяхме решили да хванем по-стръмното. По-логично ни се беше сторило.

И без да искам, преподадохе един от най-важните уроци. Че и нагледен пример му предложих. Как наистина нищо не бива да се подценява в планината. Подценихме ситуацията. Не пожелахме да се върнем до мястото на последната зелена черта. И се заредиха всички онези грешни и паразитни реплики „Какво толкова, ние сме наблизо, колко да е до горе, колко да сме сбъркали пътя, все ще издрапаме, ето го къде е“.

Да де, издрапахме. По заледени камъни и стърнища. Над зейналата над реката пропаст. Само като погледнех назад и ми ставаше не по себе си. И на всяка крачка си припомнях основната планинарска максима – колкото и да е трудно изкачването, слизането е много по-трудно. И ако изкачването е истински неприятно, то слизането ще бъде почти невъзможно.

И само осъзнаването, че по тези заледени участъци надолу към пропастта не ща да слизам, ми действаше като дива мотивация и ми даваше сили да драпам нагоре.

В крайна сметка, наистина беше достатъчно кратък стръмният участък. И сред паднали дървета и оплетени тръни, излязохме на пътеката. Онази, която бяхме изпуснали.

А по правилната пътека пътят си беше почти градска разходка.

rhdr

И съвсем след малко до Кръста стигнахме.

До сами него с мила жена се срещнахме. С още една дама две дребни дечица бяха качили.  Хвала!

Та тя ни разказа как и Кръстът и параклисът зад него били издигнати от карловец. Потръгнал му строителния бизнес. И поискал нещо красиво да направи. Загледал близкия хълм и решил. Натоварил строителните материали на катъри и бавно и полека сътворил днешното готово.

Параклисът бил кръстен на българския светец, „Св. Иван Рилски“. А го осветил лично предишния пловдивски митрополит Арсений.

Непретенциозният външен вид на параклиса по нищо не предполагаше вътрешното му богатство. Толкова много икони! И все красиви. Че и миндерче за присядване  си имаше.

Видя Мони метлите, оставени в ъгъла и предложи да почистим. Натрупали се бяха кални и други остатъци по старата черга. Само дето с метлата трудно и бавно се случваше почистването. Та, вдигнахме чергата и я изтупахме навън. И далеч по-приветлив оставихме параклиса.

А навън този успял строителен карловец беше сътворил истински вълшебна страна. Множество метални маси и столове. Оформени на сепарета. И място за огнище. Че то първо мръвките, нали, пък после да се сяда.

Сепаретата пълзяха по цялата местност. Като  истински фееричен горски ресторант.

И бар-плот с изглед към града си имаше горският ресторант.

Не бяха ощетени и най-малките. И за тях  беше помислил добрият човек. На това високо място беше донесъл материали. И сътворил детска площадка. Че да има къде да щуреят малките българчета. И две гъбки беше сложил. За радост на очите.

cof

Хвала за фантазията и благодарности за изпълнението!

Както разбрахме по-късно, истинската пътека не е нито особено сложна, нито особено дълга. За 30 – 40 минути от Водопада, или пък от Болницата се стига. Като единственото условия са удобните обувки.

А заради изградените горе удобства, си заслужаваше да се спретнат малко печива и зеленчуци в раницата и  да се извърши  приятна разходка тъдява.

Че то и само заради гледките  към Карлово си заслужаваше.

66

Нагледахме се и ние, па тръгнахме да слизаме.

Не че нещо, ама пак не уцелихме пътеката, да то изхода й до Болницата се оказахме. Но пък от личен опит установихме, че този  вариант за поход до Кръста е значително по-лек и полегат.

А от края на пътеката до началото на пешеходната алея, където ни чакаше  синият Хюндай  си беше само 1 километър.

За сметка на това през истински приятен квартал минахме. С истински  приятни къщи.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език