Самотраки-столицата на остров Самотраки в Егейско море.

Дойде денят и за столицата на острова Самотраки. Съвсем до скоро, до края на XIX в. тя била и единственото селище на острова. До тогава жителите му притежавали почти цялата обработваема земя. Малкото останала собственост била на Светогорски манастири.

Селището било наречено „Хора“, така наричали старите гърци населените си места по малките острови. Именно това и означава „хора“ в певод от гръцки – „селище“.

След образуването на останалите малки селища, старата Хора била провъзгласена за столица. А с новия статут получила ново наименование. Отново обичайно за повечето гръцки острови, дали й местните името на острова. И днес столицата на остров Самотраки се нарича също като острова, Самотраки.

Тръгна групата ни с двата автомобила в различно време и си определихме среща в столицата. След срещата ни се оказа, че и по различен начин сме я достигнали.

Тръгнахме ние по изпитания стар метод, за посоката ползвахме помощта на публиката в лицето почти на всеки срещнат и карахме в посока на сочещите ни ръце на минувачите. Явно, правилния начин бяхме уцелили, защото достигнахме в нея по добър асфалтов път.

Другите, нали технически по-грамотни, включили навигация. Не отчели, обаче, почти пълната липса на интернет на острова. И ги превела „оф лайн“ навигацията по кози пътечки. Верно, с високопроходим джип се движеха, но на места минавали сякаш с висяща в пропастите гума. И не че не пристигнаха, пристигнаха, но доста щръкнали бяха косите им и изопнати от страх и нерви лицата им. Но затова е гръцкото спокойствие, да зареди със спокойствие и най-преживелите си посетители.

А нас посрещна столицата с руините на стария си замък. Chora castle.

Качихме се отпосле до подножието на останалите крепостни стени.

А преди това се гмурнахме в уличките на градчето. Така тесни и стръмни бяха те, че създаваха именно усещане за навлизане в странно био поле.

Ограничено бе мястото на острова и го използваха местните пестеливо. На места настланите с калдъръм улици бяха така тесни, че буквално едвам стигаше място за преминаване.

И отново, както на Скиатос и Скопелос, ме плениха стръмните каменни стълби. Категорично и стръмно извиваха към вратите на втория етаж. И хем тесни, хем отваряха място за разклонения.

Новите къщи бяха варосани в бяло, но тук – таме бяха останали старите неваросани къщи като каменни и мълчаливи стожери на старото.

От стари времена се издигаше насред селището и стара каменна кула.

А почти единственото по-широко пространство бе отредено за кафене, нали вареното гръцко кафе на по-възрастните и фрапето на младите бе част от ежедневието по тези географски ширини, при това твърде важна, за да бъде пренебрегвана. Именно кафенето бе мястото и за социални контакти, и за обменяне на информация и идеи!

И друго старинно-екзотично открихме в столицата Самотраки. С ретро автомобили бе украсена една от каменните улички.

Нас пък ни застигна друга екзотика, съвсем човешка. Преодолявахме си една от стръмните улички и ни намери на нея жител на Самотраки, облечен с неизменните за възрастните гръцки мъже костюм и каскет.

Връчи ни набързо по една листовка. Не говореше той език, различен от гръцки, ние пък точно този не владеехме, така че словесен контакт не успяхме да установим. Но някак интуитивно разбрахме, че на листовете бе написана негова авторска песен. И за да затвърди предположението ни, отвори уста възрастният островитянин и ни запя. И слушахме го ние. И много радостни усмивки грейнаха по лицата ни.