След селцето Дилофо решихме да се върнем в нашето си село. През утрешния ден щяхме да минем през други селца, днес беше време да разгледаме по светло и нашия си домакин, а и бях си видяла тази сутрин набързо една прекрасна гривна в местното магазинче. Изчакахме го да отвори рано сутринта и си купихме вода. И наред с водата коварно бяха наредени сувенири и бижута. И колкото и набързо да минах, не успях да пропусна гривните. Изглеждаха като изработени от състарено сребро с камъни по тях, точно по вкуса ми. Но нямаше време сутринта за разглеждане, та ми остана надеждата на тази вечер. И така, поради ред причини, се насочихме към селото Монодендри.
Само минахме през хотелските си стаи и поехме стръмните калдаръмени пътеки към централния селски площад. Снощи бяхме вечеряли в таверна на площада и за днес си бяхме оставили като възможност близката до хотела „Дионисий“, та мислехме да обиколим селото и да се върнем за вечеря срещу хотела. И не стана точно така, но всичко по реда си. За сега вървяхме по тесните и стръмни улички със стъпаловидна настилка в средната им част. Неизменно се издигаха покрай тях каменните стени на къщите и дуварите на селото. Водеха ни любезно кафеви табели и сочеха към централния площад (платея) и ги следвахме ние послушно.
Снимахме Залеза, но все още беше светло и решихме да отидем до манастира в края на селото и да погледнем каньона Викос от друга гледна точка. Върнахме се до площада и хванахме другата каменна алея. Веднага след селото ни поведе тя по края на пропастта и ни следваха огромните скали на най-дълбокия каньон.
Намерихме надпис в манастира и повеляваше той, че е основан манастирът през 1412 г. от Михаил Воеводас Терианос и хората от Вица (село, чиято махала бил първоначално Монодендри). Първоначално бил собственост на манастира Свети Илия, но през 1778 г. е получил самостоятелност и бил превърнат в девически.
Имаше и много други надписи, но все на гръцки. От картините по тях стана ясно, че в манастира има ателие за изработване на икони. И наистина, имаше едно помещение, пълно със стативи и други пособия за рисуване. Имаше и печка в помещението й и не беше изтляла още жарта в огнището й, явно до съвсем до скоро бяха работили в ателието младите художници.
А на каменната стена бе поставена готова картина, на която бе изобразен манастирът, каньонът Викос зад него и света Параскева, бдяща над тях.
Запалихме по една свещичка пред скромния олтар и последвахме пътечката между параклиса и ателието. И ни изведе тя до самия каньон Викос. Точно зад гърба на параклиса се издигаха величествените му скали.
Насладихме се на гледката и поехме по пътеката обратно към селото. Настъпващият мрак се бе разстлал върху земята и вървяхме притихнали в сумрака. Вървяхме притихнали, но не бе тихо около нас, изпровождаха ни в тъмнината местните птици и огласяха въздуха с красивите си трели. Всяка вечер ги чувахме и те бяха първото нещо, което ни липсваше след като се върнахме в родината.
А в онази късна вечер се върнахме до плагея-та на село Монодендри и поздравихме отново голямото дърво в центъра му. И красиво бе дървото, но имало друго преди него. И то се оказало кръстник на селото.
„Самотно дърво“ означава на гръцки „Монодендри“, такова дърво имало в селото в началото на 19 век и тогава го преименували местните.
В селото Монодендри се родили братята Мансо и Георгиос Ризарис, станали много известни търговци и национални благодетели в Гърция.
През 19 век къщите в Монодендри били пълни с хора. За да поемат обучението на децата им, в селото били изградени цели три училища – основно училище, гимназия (алелодидактикон) и училище за момичета. И основното, и училището за момичета, били основани от братята Ризарис.
Днес не живеят много постоянни жители в селото, но е посещавано от множество туристи заради разположението му пред най-дълбокия каньон в света, Викос. От селото тръгва пътека към него, а от манастира, издигнат в края му, се отваря и гледка директно към каньона. Обичали да идват тук в почивните дни гърците, а напоследък започнали да посещават селото и множество чуждестранни туристи. И откликнали местните, издигнали няколко хотела и таверни като запазили стария архитектурен стил.
И имаше защо да идват туристите, изключително cтратегическо бе мeстοпoложението на Moнодeндри. В самия му край се извисяваше каньонът Викос. В непосредствена близост бяха и няколко от най-известните каменни мостове на Загори. Близо бе и Kаменнaта Гοра – ecтетвени скaлни oбразyвания с формaта на дървeтa. А недалеч бяха и скалните манастири в Метеора. Можеше да се планира посещението му и на път към лятното море, пътят към селото бе отбивка от магистралата към Йоанина.
И идваха все нови и нови туристи. От тях бяхме разбрали и ние и ето ни, обиколили красотите на околността. Изключително приятен и пълен бе денят ни и време бе да помислим за вечеря. И докато минавахме покрай централния площад, си видяхме таверната от снощи. И както бяхме решили да отидем днес до другата, по-близо до хотела, така си припомнихме вкусните гозби от снощи. И забелязахме втория етаж и единодушно някак се насочихме натам. Изключително радушно ни бяха посрещнали снощи, със същата радост ни пожелаха „добре дошли“ и днес. И повторихме боб яхния и тзадзики и завършихме наситения от преживявания ден сред уюта и топлината на таверната на централния площад на Монодендри.
