А стълбите му ни отведоха в една друга епоха. На турско подтисничество и български героизъм.
Сега си припомних, че преди много години, когато тръгнах да обикалям Родината, минах през Срелча и Клисура. И единственото, което прочетох беше, че именно по време на Априлското въстание и двата града били напълно унищожени. И докато в Клисура са останали поне няколко къщи от онова героично време, то в Стрелча не е останало нищо от онези злачни времена. Със земята бил сравнен градът.
И днес получих продължение на прочетеното.
А започна то с разказите на сладкодумен божи служител. Него намерихме в извисяващия се в уличките над паметника огромен православен храм „Св. Архангел Михаил“. И ни потопи той в в историята на храма и града.
А най-новата история започва именно след Освобождението ни от турско владичество. Тогава бил строен градът изначало. Причината? По време на Априлското въстание градът бил опожарен до основи. Нищо не било запазено. Не останала в града ни стара сграда, ни стара църква. А е имало. 7 църкви и 3 параклиса. Но само възпоменателни плочи показват местоположението им днес.
Всъщност, това било третото опожаряване на града.
След Освобождението започнали да се завръщат жителите на града. И да строят наново домовете си. Тогава била построена и първата обществена сграда в града. Църквата „св. Неделя“. Издигнали я стрелчанци в центъра на града. И съществувала тя до времето на социалистическия период. Тогава, в един прекрасен социалистически ден на 1969 година, в главата на мъдър партиец щукнала идеята, че прекомерно са му някак на града две църкви. И по негово нареждане за една нощ църквата била срутена до основи. С багер. За една нощ.
И останала само тази. „Св. Архангел Михаил“. Построена наново на мястото на срутената стара по време на Априлското въстание. В края на 1900 година се случила първата й копка. И в началото на 1904 година храмът вече бил в днешния си вид. Трикорабна базилика с внушителна площ от 600 кв. м. С две камбанарии и три камбани. Най-голямата от които излята тук. На място били дялани и камъните за каменните й колони.
Иконостасът пък бил изрисуван от местен майстор, Мильо Тодоров Балтов. Изключителен художник! Негово дело били и иконостасите в църквите в пловдивските села Труд и Кръстевич. А също и на църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик.
Позанемарен бил иконостасът в годините. И наскоро бил възстановен в първоначалния си бляскав вид. Цели две години отнела реставрацията.
А във вътрешнността на църквата останало още за изографисване. Трудно се случвало това. А трудността идвала от това, че църквата днес освен дом Божи, е и Храм – паметник. На северната й стена е положена паметна плоча с имената на убитите стрелчанци във войните по време и след Освобождението.
В тъжните векове на турско владичество в Стрелча, освен българското население, разположено в две махали, имало една татарска махала и една турска. И една от църквите на града била превърната в джамия.
Привлечени били турските нашественици от мекия климат и минералните води.
След увлекателната си беседа божият служител ни изпрати в Музея. И там да видим. Продължението на историята. Отидохме. И казахме посланието му на служителката в музея. На свой ред ни каза тя, че ако ли пък първо през музея бяхме минали, тя непременно щяла до църквата да ни изпрати.
И обхождайки с нея залите на музея, разбрахме защо. Но, да тръгнем поетапно.
Намира се музея в историческа красива сграда на три етажа. А пред нас тя се представи, посипана с дребни снежинки.
На първия етаж от музея е разположена експозиция от древни предмети. От времето на халколита и късно желязната ера.
Тук видяхме ръчна мелница, с която обработвали зърното на принципа на стриването. С начукване и триене било смилано зърното. А че е имало зърно, учените съдели по намерените овъглени вече зърна на пшеница. Често били намирани при разкопките. От дамата в музея разбрах за съществуването на археоботаниците. Те придружавали археолозите и съвместно изучавали намерените находки.
В музея имаше и части от уред за пробиване на камък. Нещо като хурка. А за острие бил използван кремък. И с бързи въртеливи движения успявали древните да пробият камъка. И да изработят брадви и боздугани.
През бронзовата епоха животът вече бил по-спокоен. Древните ни предци вече не живеели горе в планината, а слезли до реките. Само дето за сметка на получените благини на водата, загубили закрилата на гората. И жилищата им вече били почти незащитени. Може би това е една от причините днес да не са открити още следи от живот от тази епоха. И други беди им се случили. Именно към онова време учените датират две големи засушавания и две пандемии.
Вече около 5-4 в. пр. Хр. на тази територия одрисите установили своя хегемония. И ако за това изследователите събрали достатъчно доказателства, то за предходните населяващи същата територия, до днес не са открити твърди данни.
Експозицията на втория етаж на музея ни отведе отново в тъмните векове на турското владичество. Изложени бяха модели на градско облекло на стрелчанци. Изложено беше и работното облекло. Онова, с което жънели и беряли розите стрелчанци.
Интересна се оказа и появата на маслодайните рози по тези земи. Започнали да се отглеждат в Стрелча те благодарение на копривщенци. Във времето на турско владичество Копривщица била с особен статут и нейните жители могли свободно да пътуват из Османската империя. Нещо повече, в града не е имало турско население Имало е само две турски заптиета. И нищо чудно, суровият планински климат не бил привлекателен за нашествениците и те удобно се настанили в Стрелча.
При тези свободни пътувания копривщенци се запознали с маслодайната роза, отглеждана в Одрин. Тогава пък турското управление вдигнало значително данъка за отглеждането на рози. Което мотивирало населението да изкорени розовите масиви. От това се възползвали копривщенци и донесли изкоренините храсти в града си. Насяли същите рози в Копривщица. Само че неблагоприятен се оказал климатът за тези нежни растения. И за втори път изкоренените розови храсти били донесени в Стрелча. А не само на по-малка надморска височина е разположена Стрелча. И климатът си е значително по – мек. И на розата се харесал. И тук намерила тя свой дом. Постепенно била разпространена и в цялата днешна Розова долина надолу към Карлово и Казанлък.
Първоначално отглеждана била бялата роза „Алба“. Но рандеманът й не бил голям и затова се прехвърлили земеделците на далеч по-маслодайната роза „Дамасцена“, която отглеждат и до днес.
През 70-те и 80-те години на миналия век в Казанлък учените получили по-богата кръстоска на бялата роза и насяли и с нея неголеми насаждения. Но категоричен фаворит и днес е Дамасцена, кръстена на родината си, Дамаск.
По същото време земеделците, отглеждащи розовите масиви придобили и дестилерите, с чиято помощ се научили да извличат розово масло от розата.
Освен маслодайната роза, основен поминък за населението било животновъдството. 18 000 глави добитък имало в Стрелча преди Априлското въстание. И обработвали жителите вълната. За целта използвали хоризонтален стан. На хоризонтален стан били тъкани и котленските килими. Панагюрските, пък, килими и халищата в Родопите били тъкани на вертикални станове.
Няколко богати фамилии имало в града, които търгували с розово масло. Членовете на една от фамилиите дори открили представителство в Щатите. Членовете на друга, пък, изнасяли с кораби кашкавал също за Щатите.
На почит било и образованието. Имали си стрелчанци старо килийно училище, действащо от края на 18 век. Първото килийно училище било създадено за обучение само на свещеници. Всеки отец – обучител можел да обучава пет до седем деца. Създадени били училищата към църквите, или манастирите. Първоначално дори не били обучавани учениците да пишат. Достатъчно било да се научат да четат. И в момента, в който научели да четат псалтира, те били готови за свещенници и приключвали обучението си.
По-късно през 19 век били открити и по-масовите килийни училища. Отново били те към църквите и манастирите, но вече светски преподавалети учели децата в тях. И светските науки изучавали учениците. Постепенно тези килийни училища прераснали във взаимните училища. В които един учител можел да преподава на четири различни класа. Учениците били разполагани по възраст на различните редове в класната стая. А големите помагали на малките. И така учителят успявал да преподава на всички деца. Учениците от най-горния, 4 клас, изучавали и калиграфия. За това така красиви са останалите писмена от онези времена. А се упражнявали върху пясък, или дъсчици.
Още по средата на 19 век било създадено тук и Неделно училище за възрастни. Да се обучават в него на четмо и писмо онези, които не можели да четат и да пишат. Христо Г. Данов започнал учителската си дейност в Стрелча.
Нещо много интересно имаше в музея. Сладкодумната ни разказвачка го нарече „кене“. А представляваше нещо като бродирана на една кука дантелена якичка. Но не било така просто. Специална техника се изисквала.
Върху косми от конска опашка се бродирало. Но първо конските косми се оплитали, за да стои като колосано. И отгоре се бродирали прекрасните картини. А готовите кене били ползвани за украса на кърпи и на ризи.
Останалата част от музея е посветена на героичните дни от Априлското въстание. Но, за това по-късно.
