Повече време за Парагвай не бях отделила. А и нищо не заинтригува внимането ми при подготвяне на пътешествието.
И вече нямах търпение да видя водопадите Игуасу. Умишлено ги бях оставила за накрая на бразилското ми пътешествие. Чисто географски те се намираха на границите на Парагвай, Бразилия и Аржентина.
И от Асунсион с автобус преодолях малко повече от 300 км до Суидат дел Есте. Това градче беше ценно с две неща.
На първо място беше на 30 км от парка на водопадите Игуасу от бразилска страна. На всичкото отгоре, от него удобно тръгваше трансграничен автобус за натам.
А другото ценно беше прочетеното, че от него на 10 км се намира частта с водопадите, падащи се на парагвайска страна.
Е, първото се оказа вярно. И границата беше близо, и автобус имаше.
Второто беше вярно само частично. На 10 км от града действително имаше водопад, но никъде не видях да се твърди, че е част от Игуасу. Дори местните, които питах, го наричаха „нашият водопад“, който „ и ние си имаме водопад, не само бразилците техните Игуасу“.
Е, нямаше начин да съм там и да не проверя ситуацията.
Настаних се аз в удобен хостел в града. И още същата вечер се заговорих с няколко други обитатели. Затова обичам много хостелите. Първо, в тях се събират все пътешественици. И на никого не са странни самостоятелните ми миткания по света. И на поредно място, в тях са разположени онези, наречени от мен „холо-кухни“, в които се събират самостоятелно пътуващите. Дали на чаша чай, или бира, обменяме информация и опит за наблизо намиращите се забележителности.
Помня как в Узбекистан това ни разказваха за древните керван сараи. В тях се срещали различните кервани. И водачите им обменяли информация за пътя и метеорологичните условия.
И аз като един водач на собствения си керван сарай се изживявам често. И питам, и разпитвам вече ходилите до целяната забележителност. Пък и ако мога, бивам полезна и аз с моите впечатления. Та, доколкото нищо друго интересно нямаше в Суидат дел Есте, ясно беше, че сите посетители в хостела все за водопада сме. И единственото, което трябваше да уточним беше кой вече е ходил и кой ще ходи утре.
И като го изяснихме, тръгнахме натам сутринта с няколко от другите пътешественици. Хем по-весело.
Местната управа любезно беше организирала градски автобус. Който пък минаваше през крайните квартали на и така небогатия град.
Първоначално липсата на асфалт по улиците и преминалия наскоро дъжд, оставил в завещание множество локви, ме заблудиха, че сме отново в някакъв тип гето. Само дето хич не се оказа така. Направо си бяхме в квартала на богатите. При това на умните богати. Вместо във високи блокове да се тъпчат, тези се бяха разположили в еднофамилни къщи с цветни огради. Е, нямаха си асфалтирани улици. Но пък имаха спокойствието и свободата на извънградските райони.
Изключително интересно решение имаха местните за събиране на сметта. Нямаха огромни казани. Периодично минаваха служителите на съответната служба и събираха чувалите на населението. А за да ги остави това население и да не бъдат нападнати те от другото, животинското такова, бяха сътворили метални решетки за смет, издигнати на също такива метални колове.
Съобщи шофьорът, че сме били пристигнали и слязохме. И тук, както в много държави в Южна Америка и Азия, за пресичане на широките пътни платна бяха изградени пешеходни надлези. И освен че уважаемият турист можеше да премине безопасно от нужната му страна, тези надлези го даряваха и с незаменима гледка към пътната обстановка. Каквато аз не пропуснах да заснема.
И хубаво беше, че се разходих из него именно този ден. Следващият си беше истински дъждовен.
А за мен този следващ ден беше отреден за пътуване обратно в Бразилия( вече бях там 2 седмици по време на Карнавала с Донна и Ралица) и посещение на водопадите Игуасу.
И се спретнах сутринта в дъждобрани за мен и за куфара и поехме двама в дъжда към автогарата. За около 2-3 км до там таксиметровите шофьори ми поискаха сума, равна на билета ми до Бразилия. А нали вече бях преживяла анулирането на билет в Боливия, което ме беше оставило с истински малко финикийски знаци, заложих смело на самохода. Пък и, честно казано, уморена бях вече от това изнудване на туриста. Разбирам, че е навскъде по света, но изминалите дни ми се беше случвало пределно достатъчно.
