Любимият маршрут – Пловдив-Шипка-Търново. И всички възможни лъчове наоколо. Габрово, Етъра, Соколски манастир, Капиновки манастир, Дряновски манастир и еко пътеката над реката. Самото Велико Търново с всички манастири около него. Арбанаси и римския град Никополис ад Иструм А малко встрани Трявна, Боженци, Елена.
Толкова обичам тази част на родината ни, че не пропускам година да се отправя натам.
И за Трявна и Боженци е това повествование.
Пристигнахме в Трявна късно вечерта.
Имахме късмета да се настаним в една от възрожденските й къщи. И още след събуждане тръгнахме по пътищата на времето.
А пътят минава през старата Църква Свети Архангел Михаил. Построена в чест на победата на българските царе Асен и Петър над войските на император Исак II Ангел през 1192г.
В първоначалния си вид била доста по-висока. Само дето не била подмината от ислямското нашествие на османските турци по нашите земи. Следвайки съдбата на много от старите ни църкви, и тя била разрушена.
Възстановена е през 1819 година, в последното столетие от Османското владичество. И е изградена според изискванията на турските управници. Покривът й да не е по-висок от погледа на османец, възседнал кон. Затова е вкопана в земята, както повечето църкви от онзи период. А покривът й, отново в унисон с времето, е изграден от каменни плочи.
За щастие, днес светата обител е изключително поддържана. Зад кирпичените й стени свети старинния дърворезбован иконостас, дело на майстори от Тревненската художествена школа.
Днес в църквата е отворен и малък „Музей на иконата“.
А покрай иконостаса е разположен и прочутият „Царски кръст„. Изработен от чемширово дърво с дърворезба, изобразяваща 12 различни сюжета от Евангелието.
Построена била Часовниковата кула, гордо извисяваща се на височина 21.15м. върху старинните павета, през 1814 г.. Часовниковият й механизмът поставен бил година по-късно, през 1815 г. А изработен бил през 1815г. от габровските майстори Къню и Геню Радославови от Габрово. Същите те изписали и камбаната. През 1971 година пък, към часовниковия механизъм бил прикачен магнетофон. И точно в 22.00 часа, след последния десети звън на камбаната, автоматично се включва той и от кулата се разлива мелодията на песента „Неразделни“ от Пенчо Славейков. Това я превърнало и в химн на града.
Неизвестни останали имената на майсторите, издигнали цялата кула. А строежа й спомагали всички жители на Трявна.
Според легендата, за да получат разрешение за строежа на кулата, тревненските жени е трябвало да се откажат от своите традиционни накити за глава – сокай.
Толкова интересен ми се стори разказът за „сокай“, че никак не мога да се удържа да го споделя.
Сокай е старинна женска украса за глава. Подобна на диадема, обвита цялата в плат, украсен с шевици, и окичена с жълтици. Познати са три типа сокай: габровски, килифарски и ловешки. А тревненският се отнася към Габровския тип.
За пригледност, си позволявам да кача две снимки от „мрежата“.
През второто българско, Търновското Царство, сокай бил част от празничната носия на омъжените българки. Сложните сокайни шевици и поставените жълтици правили сокай изключително скъпа вещ. И заради това омъжените жени го слагали само на празник.
Сокай се подарявал от свекървата на младата невеста. Поставял се на главата й със специален ритуал в седмицата след сватбата.
Ако в семейството се родили повече синове и свекървения сокай вече бил подарен на първата снаха, за сватбата на следващите се изработвал нов. Към месала (бялата кърпа) на сокая невестата прикрепвала извезаната от нея още като мома специална сокайна шевица. А свекърите поръчвали на златаря (куюмджията) да изработи нови монети. Към тях се прибавяли и монети, дарени от роднини и близки.
Сокай се носел от омъжената жена до задомяването на първия й син. Тогава се дарявал на снахата.
Ако ли пък семейството имало само момичета, или не били дарени с челяд, то жената носела своя сокай до края на дните си.
Според добра легенда, сокай бил царски накит. С него се кичели само цариците и жените на болярите. След падането на Второто българско царство под османска власт, за да запазят живота си, много болярски семейства се заселили в труднодостъпните за турците селища в района на Габрово и Трявна. И донесли жените им и своите сокай. Така постепенно царският накит започнал да краси главите на всички българки от района.
А носенето му им придавал истински царствен вид.
Само че това не се харесвало на труските ни управници. Според порядките в османската империя, жените следвало да ходят с приведен поглед. А богатата метална украса на сокая карала българката да ходи с високо вдигната глава.
И замислил турският управник на района хитрост, за да принуди българските да свалят сокая си. Решил да построи в град Трявна часовникова кула. Условие поставил. Да се откажат тревненки от градчето и околията да носят сокай.
И така, когато часовниковата кула била издигната, тревненки предали своите царствени накити.
На площада е издигнато и СТАРОТО (СЛАВЕЙКОВОТО) ШКОЛО.
Построено в периода 1836-1839 г., то е едно от първите светски училища в България. Открито веднага след довършване на строежа през есента на 1839 г. като взаимно училище. През 1849 г. тревненци канят като учител Петко Славейков. Той пък открива и класно училище в тази сграда. Въвежда изучаването на музика, рисуване, часове по физическо възпитание. А през пролетта на 1850 г. в тревненското училище се провеждат и първите годишни изпити. Така значими промени извършва Славейков в старото школо, че то остава в народната памет като Славейковото.
Днес е превърнато в музей. И пропътувах и аз с виртуалната машина на времето до 19 век. Влязох в старата класна стая. На пирони бяха окачени торбичките на учениците. С питката и сиренето за деня. Видях черната дъска с кирилските букви, изписани с тебешир. И опитах да пиша със старите пера по пясъка. Не че е трудно. Но някакъв краснопис никак не успях да докарам. Не напразно казват, че за да разбереш някого, трябва да влезеш в обувките му. В обувките не успях. Подържах само писеца. И повярвайте, изглеждащото елементарно писане върху пясък, всъщност изисква особени усилия, че да доведе до красив резултат.
А извън класната стая в музея е подредена изложба от дарени картини и пластики на художника със световна известност Димитър Казаков – Нерон и неговия брат Никола Казаков. Също е изложена изложба стари часовници. Намира се сред тях дори часовник с обратен ход на стрелките, часовников механизъм за кула и гравитационен часовник.
В музея се предлагат при тридневна предварителна заявка и демонстрации и обучение на дърворезба.
Община Трявна предлага своите красиви възрожденски къщи и на желаещите да сключат своя брачен съюз. За сключване на граждански брак, или сватбена фотосесия в автентична обстановка се предлагат освен двора на Старото школо, също Музей „Тревненска иконописна школа“, Даскалова къща, Райкова къща.
Излязох от музея, омагьосана от романтиката на отминалите години. Ослепиха ме белите павета на площада. Няколко минути ми трябваха да се върна назад в настоящето.
И удобно на същия площад, на няколко крачки, до кулата беше разположено приятно кафене. Приседнахме на дървените му пейки. А и време за кафе си беше. И ни го сервираха варено на джезве върху пясък. А след като се подсладихме и със сладост изкусителна, получихме по една височайша грамота, с която Съветът на тревненските майстори ни удостоверяваше в „завидното уменье в пиеньето на кафе на пясъкъ, яденьето на баклава и прочие господарски кефове„. Абе, друго си е да те признаят за майстор. Както се казва, намериха се знаещи да ни оценят. За пиенье на кафе. Все в нещо.
И, освежени, и със самочуствието на умелци, се качихме на историческия каменен мост.
Кивгиреният мост. Познат още като Старият мост, или Гърбавият мост.
Днес превърнат в емблeмaтичeн cимвoл нa Трявнa, мостът е стрoeн прeз 1844-1845г. от уста Димитър Ceргюв. Не е запазена снимка, или изображение на майстора. За сметка на това, стои с години творението на ръцете му. И до днес изпраща минаващите към другия бряг на реката по силно изгърбената си сводеста конструкция, изградена в римски стил. А желаещите да си починат, или просто да се полюбуват на реката, могат да се облегнат за момент на парапета от дялани каменни плочи. Заловени са те помежду си и към основата с железни щифтове и оловна пропойка.
А да се полюбуват има на какво. Че и да останат и да не могат да откъснат очи. Покрай брега на Тревненска река са издигнати каменните възрожденски къщи.
Повод за дружески закачки между вечните съперници-съседи тревненци и габровци са изрязаните от вътрешната им страна на най- високите плочи от парапета щит с няколко листа от неизвестно дърво.
На долния край в единия щит майсторът издялал в камъка малка стомничка. И за нея старите тревненци казват: „Майсторът е поставил стомничката на моста, за да се измиват габровци от нечистите си дела, когато идват на гости в Трявна…“, А габровци им отговарят: тя е поставена, „за да се измиват …, когато напускат града…“ .
Оставихме съседските закачки и продължихме по моста.
А след него следваха старите възрожденски улички. Със старите дюкяни на занаятчиите. И къщите, в които отглеждали челядта си.
Разхождайки се по старите калдаръми напълно загубих усещане за съвремието. От всякъде ни посрещаха изкусно изработени пособия така, както са ги работели тогава, през 19 век. Така се бях улисала в пътешествието във времето, че никак не ме учуди преминалата малка каручка с магаренце. С червен пискюл. Добре че стопанинът му поспря, та се заприказва с един от занаятчиите. Че да имам време да се окопитя и да се сетя за едно от изобратенията на нашето съвремие – фотоапаратът. Все пак не беше по силите ми да пропусна подобен кадър.
Развеселени от добрата среща, продължихме по старинните улици с възрожденските къщи.
