Известна е къщата с невероятно грейналите си с дърворезбовани слънца тавани. А са създадени те благодарение на облог, сключен между майстора Димитър Ошанеца и калфата Иван Бочуковеца. Сключен би облогът при освещаването на къщата на Гергьовден 1808 г. И шест месеца работели заради него двамата. И резултатът бил тези великолепни слънца на таваните в двете одаи на дома. Така прекрасни били те, че дали ново име на къщата – „Къщата със слънцата“.
Заради прекрасните дърворезби, през 1963 г. в къщата е открит единственият по рода си Музей на резбарското изкуство. Изложбата в него проследява развитието на най-старата възрожденска резбарска школа – Тревненската. И показва образци от най-ранната овчарска резба, от резбата, украсяваща дървото в архитектурата на къщите, и резбованите домашни иконостаси, както и шедьоври на дълбоката и пластична резба, с която тревненските първомайстори украсявали църковни иконостаси и владишки тронове.
Днес музеят предлага различни занимания за добрия турист.
В периода май до септември се провежда така наречения „ПИСАН БРЪШЛЯН“. Желаещите могат да се упражняват в рисуване на бръшлянови листа по стара тревненска традиция.
Друго, с което могат да се занимаят мали и големи, е редене на пъзел с изображение на резбованите тавани в Даскалова къща. Желаещите могат да участват във вечния спор чие резбовано слънце е по-красиво: „Майското слънце“ на стария майстор Димитър Ошанеца или „Юлското слънце“ на калфата Иван Бочуковеца.
А за любителите на вечерния бохемски живот добрите домакини са предвидили „ВЕЧЕРНИ ПОСЕЩЕНИЯ“. Случват се те отново в периода май до септември и включват закичване с писан бръшлян, почерпка с ракия и програма. И заради последната, събитието се провежда след предварителна заявка.
Едвам успях да се разделя с красотата на Даскаловата къща.
А навън ни чакаше паметната скулптура на Райна княгиня.
Издигната в памет на Априлското въстание в Трявна. В чест на „ 140 години от онази велика Априлска епопея, 140 години откакто робът се изправи като исполин пред своя петвековен тиранин, 140 години от времето, когато гръмна първата пушка в Копривщица, 140 години откакто бе създадена историческата приказка за хвърковатата чета на великия наш революционер Георги Бенковски, а до него красивата Райна Княгиня развяваше знамето, извезано от нейните ръце с две прости слова „Свобода или смърт“.
И ето историята на тази къща, списана от добрите й стопани:
„Идвайки като учител в Трявна, Петко Славейков взема за съпруга дъщерята на един от известните тревненски чорбаджии Иванчо Райков – Ирина. « 1853 – 25 януари: венчахме учителя Петко и Ирина» – е записал в своя летопис поп Йовчо от Трявна. Семейството им се установява в малка наследствена къща в Горната махала на селището, където остава до 1876 г.
Тук, под строгите грижи на майката, отрастват всички деца на Ирина и Петко Славейкови. Те са високообразовани и интелигентни личности в обществения и политически живот на България през втората половина на 19 и началото на 20 век: Иван Славейков – кмет на София през 1885 г., министър на просвещението в правителството на Петко Каравелов /от 20 февруари до 24 април 1901/, народен представител /IV-XI Обикновено народно събрание 1884 – 1901/; Христо Славейков – министър на правосъдието /1910 – 1911г./ и народен представител в продължение на 25 години, председател е на ХIV- тото Обикновено народно събрание /1908 – 1910/; генерал от българската армия – Рачо Славейков и разбира се един от най-великите поети на България, номиниран за Нобелова награда – Пенчо Славейков; Донка, Райко и Пенка Славейкови.“
И тази къща не пропуска да изненада добрия си посетител. Тя пък му предлага „ЛЮБОВНАТА си РАКЛА“
Всеки един посетител може да напише любовно послание до любим човек в стихотворна, или свободна форма. Оформя го в нарочен свитък с номер. А свитъкът бива съхраняван в раклата до 14 февруари на следващата година, когато на случаен принцип биват избрани три послания, чиито автори получават награди.
Не оставят в забвение и останалите, ненаградени послания. След 14,02, но само в рамките на един месец всеки, който смята, че е бил адресат на някое от написаните в къщата любовни послания, може го получи от уредниците на Славейковата къща. И лека неприятност за влюбените тийнейджъри. Участници в тези любовни лирики могат да бъдат само лица над 18 годишна възраст.
Без да сме ги целели, и без да сме знаели дори, при посещението ми преди няколко години попаднахме в града именно по времето на Славейковите празници. Два дни , изпълнени с красота и лирика.
Всеки музей, всяко ателие и изложбена зала бяха приютили някакво събитие. Дали концерт на мини оркестър, дали литературно четене. Обикаляхме по старите павета от врата на врата и не можехме да се насладим на всички прекрасности, които бяха подготвили любезните ни домакини. А вечерта завърши с голям концерт в читалището. Онова, в началото на историческата част, със Славейков на входа му.
И опиянени от стихове и музика, се насочихме към кръчмата на брега на Тревненската река. Този поетичен порив трябваше да бъде качен на крилете на огнената течност. А освен с прекрасната си гледка, кръчмата е известна и със собствената си пивоварна. Варят майсторите й до четири вида жива бира. А за да направят най-точния си избор, на посетителите се предлага мини меню с четири малки халбички, пълни с различното пиво.
Точно четирима бяхме. Излишно е да казвам, че който към която халба пръв посегна, на тази бира и остана до края на вечерта.
Това беше и онзи паметен миг, в който разбрах за представлението на часовниковата кула. Толкова пъти бях идвала в красивия град и сега за първи път разбрах за тази чудност. Излязохме дружно от кръчмата. И в десетия час на нощта се приближихме до стария часовник. А от височината му се разля медния глас на „Стройна се Калина вие“.
И се лееше песента. И течеше Тревненската река. И бяхме сред приятели. И животът беше истински прекрасен!
И нямаше причина да не бъде под звучите на вечните славейкови
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
На сутринта се отправихме към новия център. За кафе и чай.
А до него малък прекрасен и цветен парк видяхме. С прекрасна стара възрожденска сграда в края му. Криеща се зад фонтана, в нея беше настанена съвременната Съдебна палата на града.
Няма да забравя как при предишно посещение на града си мечтаехме с приятелка и колега да работим на такова прекрасно и вдъхновяващо място.
Хем да хвърлим поглед отвисоко на възрожденския и новия град.
Не спираха изненадите на града. За другите музеи бяхме подготвени. Възрожденски град. Възрожденски музеи.
И сред тях един уникален и различен има. Музей на африканското и азиатското изкуство. Изложението в него сбира уникални култови предмети от Азия и Африка, най-старите от които датират от II в. А те го правят до там забележителен, че няма аналог на целия Балкански полуостров.
