Нагледахме се ние на величествената белота на Катедралата и нейната кула и неумолимо се насочихме към извисяващата се над града Кула на Гедимин (Gediminas’ Tower) (на литовски: Gedimino pilies bokštas), единствената останала част от Горния замък във Вилнюс, Литва.
Два варианта за изкачване до върха на хълма бяха предвидили добрите ни домакини. Пеша, или с лифт.
Ние, разбира се, предпочетохме зеленината на прекрасния парк, чиито алеи се виеха до самата кула.
Кулата на Гедимин днес е важен държавен и исторически символ на град Вилнюс и на самата Литва. Той е изобразен върху бившата национална валута литас, и се споменава в многобройни литовски патриотични стихове и народни песни. Знамето на Литва било издигнато на върха на кулата на 7 октомври 1988 г., по време на движението за независимост, което било финализирано от Закона за възстановяване на държавата Литва на 11 март 1990 г.
А от височината на кулата се растилаше пред погледа ни град Вилнюс. И ясно онагледихме прочетеното, че градът е построен при вливането на река Вилня в река Нерис. Именно река Вилня и дала наименованието на града.
И друго се виждаше от височината на Кулата. Съвсем до основата на хълма се издигаше величествената сграда на Двореца на великите херцози на Литва (Тhe Palace of the Grand Dukes of Lithuania). Съвсем скоро, през 2009 г. била завършена и реконструкцията му.
Първоначално построен бил дворецът през 15 век. За владетелите на Великото херцогство Литва и бъдещите крале на Полша. Дворецът, разположен в долния замък на Вилнюс, еволюирал през годините и процъфтял през 16 и средата на 17 век. В продължение на четири века дворецът бил политически, административен и културен център на Полско-литовската общност.
Великият херцог Александър Ягелон, който по-късно станал полски крал, преместил резиденцията си в двореца.
Сигизмунд I Стари, след възкачването му на великокняжеския престол, ръководил делата си от двореца. По време на управлението му дворецът бил значително разширен, за да отговори на новите нужди на великия херцог. Добавено било още едно крило, както и трети етаж. Разширени били и градините.
Синът на Сигизмунд, Сигизмунд II Август бил коронясан за велик херцог на Литва в двореца. Според съвременните разкази на емисаря на Светия престол, дворецът по това време съдържал повече съкровища дори от Ватикана. Сигизмунд II събрал и една от най-големите колекции от книги и гоблени в Европа.
И започнали бедите.
През август 1655 г. Вилнюс бил превзет от руската армия. Полската армия възвърнала града шест години по-късно, но дворецът вече бил унищожен от пожар, а съкровищата му ограбени.
Последвали дълги 150 години на забрава.
В края на 18 век, след падането на Полско-литовската общност, няколко фамилии живеели в части от разрушения дворец.
А скоро след включването на Великото херцогство Литовско в състава на Руската империя, било разпоредено разрушаването на двореца. И така през 1801 г. сградата на отминалото величие на Вилнюс била почти напълно разрушена, тухлите и камъните продадени и мястото изоставено.
Останала една малка част, наречена къщата на Шлосберг.
След като Литва възстановила своята независимост след Първата световна война през 1918 г., къщата на Шлосберг била превърната в щаб на армията.
Не след дълго била превзета от полски войски след полското анексиране на Вилнюс.
По време на Втората световна война къщата на Шлосберг играла ролята на офис на германския Вермахт.
След края на Втората световна война и трайното установяване на съветска власт, къщата на Шлосберг първоначално била използвана от съветските структури за сигурност. А по-късно трансформирана в Републикански дворец на пионерите.
След поредната независимост на Литва, пионерите освободили сградата през 1987 г. И започнали реставраторските работи.
Огледахме още малко целият град от високо и се спуснахме към града. А там ни чакаше още една величествена римокатолическа църква. Църквата „Св. Франциск и св. Бернар“ (The Church of St. Francis and St. Bernard) . Известна също и като Бернардинска църква.
Първата църква на това място построили монасите-бернардини след пристигането си във Вилнюс през втората половина на XV век. В началото тя била дървена. Още в края на същия век построили нова. Вече тухлена.
В началото, пък, на 16 век църквата била включена в конструкцията на отбранителната стена на Вилнюс. И в стените й били оставени отвори за стрелба.
Многократно църквата била повреждана и реконструирана. Най-тежко поражение получила след войната с Русия от 1655-61 г. Тогава казаците я опустошили, а приютилите се в нея монаси и граждани убили.
Обичайно, по времето на съветската окупация църквата била закрита и предадена за ползване на Института по изкуствата.
Върната била Църквата на братята на Свети Франциск през 1994 г. и до днес вече си е храм.
