Последна за деня ни беше Вкаменелата гора.
И тръгнахме към нея. Кои за първи, кои за втори път. На мен ми беше направо за четвърти. И сите три предишни, все неуспеши се случиха. Как ли не я търсих, от къде ли не й захождах. Дори последния, трети път, местен мъж ни уверяваше, че „от там“ се връщаме. Като с магическа пелена беше обвита пустата му гора и така и не ми се беше открила.
Само че време мина от последната ни несъстояла се среща. Табелки бяха поставили добри хора. А още по-добри и ни упътиха.
Как да стигнем до Вкаменелата гора.
На 10 км от Момчилград е с. Равен. И в него, на центъра с джамията са поставени кафявите туристически табели. И по тях, до следващата кафява табела на дърво вдясно от пътя. Е, точно до нея оставихме автомобилите. И тръгнахме по табелата вдясно към гората. А пътеката не предполага предвижване дори с най-проходимите джипове.
Съвсем в началото на отбивката местни изградили прекрасно място за извънкласни занимания и шумни запивки.
Табелката указваше 3 км до вкаменелата гора. И така се и оказа. За успокоение на нетърпеливите, 3 км беше до самия край на гората.
И точно тук се изясниха обърките. Като повечето търсещи, и аз до този миг си представях за вкаменела гора една такава подредена и компактна местност със струпани в нея вкаменели дървета.
И чак подредена и компактна не била, но някога, преди засиления туристически интерес, гората си била значително богата на вкаменелости. Но тръгнали по нея туристите. И всеки искал късче поне да отнесе в дома си от тази екзотичност. Откликнали на туристическите нужди и местните. И с камиони извозили големи вкаменели дънери до вилните имения на местни и далечни богаташи.
И така, днес от гората останали няколко сал дънера. При това не разположени компактно, а разпръстнати покрай реката. И дотам самотни бяха някои, че в умората и неправилната представа на очакванията си, туристът съвсем спокойно може и да ги подмине.
Затова, след като стигнете реката, оглеждайте се и търсете. Дънерите са около десетина. И малко от тях са със значителни размери. Повечето са малки и ниски. Но след като видите първото, вече няма да има и място за съмнение в душите ви относно следващите находки.
И друг много важен съвет. Получихме го ние на пътеката от връщащи се туристи и го предавам нататък. Гледайте пътеката и следвайте каменните стрелки! Табелки, наистина, има. Но не много и обикновено не на важните горски кръстовища. И там помагат тези подредени във формата на стрелки камъни. Понякога стрелките са и дървени. И винаги водят на правилното място.
И в самия край на поляната и преди скалата, посоката е наляво и надолу към реката.
На отиване спазвахме всяко едно отклонение с прилежността на добър ученик. Връщахме се и тръгвахме наново.
Пътят на връщане ни показа, че е истински трудно да сбъркаме, стига да спазваме очертаната посока. С крайна цел реката.
И като стигнахме реката, и все по нея. Преминахме я по удобно разположени камъни поне десетина пъти. И неизменно се оглеждахме за каменните стрелки. На места имаше, и макар и редки, но полезно разположени табелки по дърветата. Ориентир ни беше също и червената маркировка, която следвахме до самия край.
Чак след като стигнахме края на пътеката отдадохме титлата за най-голяма концентрация на мястото. Тогава и успях да го обиколя.
По указания на част от групата, останали да ни изчакат, заобиколих речните скали и се натъкнах на прекрасен мини водапад. Миеха водите на водопада камък във формата на сърцевидна круша. А каменна скала го отвеждаше надолу към реката.
Но това беше после. А в началото бързахме. И след уширението тръгнахме по стрелките нагоре. И тук пътеката стана истински стръмна и ронлива. Като истински край. А краят настъпи по същия начин, както и започна. Не виждахме вече накъде да вървим. И отново се запитахме дали пък някой не се е шегувал и каква е логиката пътеката да тръгва толкова стръмно нагоре. И както и първото вкаменело дърво, точно в този момент видяхме последното. Най-голямото и внушително. Като истински венец завърши то цялата ни обиколка. Показа ни не само дебелият си ствол. Показа ни и кухата му вътрешност, и образованията в нея.
Напълно доволна бях от откритията ни. Особено след предупрежденията на наскоро ходилите, че почти нищо не било останало и направо нямало какво да се види. Че нямаше много, така беше. Но и видяното си беше достатъчно впечатляващо.
И със спокойствието на удовлетвореността, вече насочих погледа си към каменните скали наоколо. Прекалено подредени бяха те. Поставени един върху друг по твърде неестествен начин.
И въпроси постави то. Дали някой е направил това немислимо усилие да го донесе до тук? И за какво? Дали пък древните не са използвали колелото? И колко старо е всъщност то?
И нали за отговори бяхме тръгнали, отнесохме въпросите по пътя си.
