Мадагаскар. Пътуване до Андасибе и националните му паркове.

За последнита два дни бяхме оставили природните  паркове в   Андасибе (Andasibe). В тях живеели най-големите лемури, наречени индри. „Гугъл мапс“ обещаваше да превземем пътя от 155 км за 4 часа и 15 минути. И тъй като лемурите в парка били активни рано сутрин, предвидила бях нощувка в градчето Андасибе, а посещението на парка бях оставила за другата сутрин.

Всъщност, на място разбрахме, че до Андасибе има няколко парка.

Единият – национален, Andasibe-Mantadia National Park.  Входът за него струвал по 40 000 ареали на човек. Отделно от това следвало да се плати на горски екскурзовид. А заплащането зависело от времето, прекарано в парка, като предлагали разходки по 2, 3 и 4 часа. Теренът бил леко екстремен, но напълно преодолим с подходящи обувки и дъждобран. В този парк се предлагал и нощен тур, който започвал около 18.00 часа, когато по тези ширини се стъмваше. На желаещите давали челници и те можели да наблюдават големите лемури по тъмно. А разходката продължавала по-малко от час.

Друг от парковете бил общински, наречен Индри парк – на лемурите Индри, които обитавали тези ширини. Входът струвал по 45 000 ареали на човек и включвал горски екскурзовод. Теренът бил доста по-равен, а разходката продължавала 2 часа.

Третият „лемури парк“ бил частен.

А четвъртият, Park Mitsinjo,  представлявал нещо като развъдник и в него можело да се наблюдават големите лемури и лесно, и отблизо. Входът бил по 30 000 арели на човек. На горския водач следвало да се платят още 30 000 ареали общо от всички.А разходката продължавала около час.

Именно в него отидоха моите дружки.  А причината за избора им бяха непрекъснатите дъждове през последното денонощие.  Аз избрах да остана на сухо в буса. И правилен се оказа изборът им. Въпреки уверенията на водача, не се появили големите Индри лемури. И те душа носели, и те от дъжда се били скрили. Та, разходил водачът дружките ми под дъжда в дъждовната гора до пълно прогизване. И около 15 минути, отново на дъжда, чакали да пристигнем ние с буса.

Случихме се в дъждовния сезон. А Андасибе се оказа в центъра на rain forest (дъждовните гори). И макар две седмици да бяхме избягали на дъждовете, хванаха ни те в последните ни два дена на острова.

Пристигнахме в Андасибе в дъжд, което предопредели отпадането на нощния тур. За жалост, не спря да вали и през цялата нощ. И въпреки, че не звучеше дъждът никак драматично от уюта на комфортните ни стаи, бе успял да отнесе хилавото мостче, по което дойдохме снощи. По-големият мост бе вече отнесен от предишни дъждове.

И се оказахме съвсем откъснати от селото на другия край на реката.

И се наложи да заобиколим през мократа гора. Излязохме на жп линиите и, надявайки се, че няма да уцелим единствения влак за тази седмица, тръгнахме по тях. С дъждобрани се бяхме опаковали ние. Местните, пък, с легени пазеха  главите си.

Дали лошото време имаше нужда от подобрение, но огласяше дъжда приятна музика от всяка малка къщичка, покрай която минавахме. Интересно, до този момент не бяхме слушали музика от  хорските къщи. Може би именно непрестанният дъд бе вдъхновил хората. Или просто тук живеещите имаха електричество, каквото не навсякъде имаше. Така или иначе, определено подобри музиката леко спадналото ни настроение. И изобщо, установихме за пореден път, че доста приятна бе музиката на Мадагаскар. Лека и създаваща настроение.

Преминахме реката по жп моста. А пешеходната му част заплашваше и тя с разпад. Изгнили ламарини служеха за своеобразен тротоар.

И така, бавно и полека, стигнахме до жп гара Андасибе.

Някак до нея се бе добрал и бусът ни и отпрашихме нататък.

Това с полезната информация.         Но, да започна отначало.

Тръгнахме към Андасибе по национален път Rn2. Това бил най-натовареният път в страната. И обяснимо, свързвал столицата Антананариво с най-важното им пристанище. А поради това, основно тежкотоварни автомобили се движеха по асфалта му. И бяха успели да превърнат същия този асфалт в  лунен пейзаж. Дупките си бяха истински кратери. На места чак невъзможно изглеждаше преминаването им. Съответно, скоростта на движение просто не можеше да надвиши няколко километра в час. И не бяха виновни само дупките. Движехме се в безкрайна индианска нишка с десетки товарни камиони, голяма част от които с ремаркета. А част от камионите бяха аварирали на пътя, та допълнително затрудняваха и така неприятната пътна обстановка. И така около 3 часа и половина.

За щастие, малко след средата пътят се нормализира. Огромните кратери като с магия изчезнаха, замениха ги малки и съвсем поносими дупки и вече можехме да поддържаме прилична скорост. И така, с около час излизане от Антананариво, един бърз обяд и едно бързо спиране за тоалетна и купуване на Мадагаскарски шоколади, превзехме 155-те километра  за малко повече от 6 часа.

И не мога да пропусна бързия обяд. Откакто ядохме сготвена касаба в селото до Раномафана, на гости на местния цар, все си повтаряхме, че никак няма да е лошо да я похапнем отново. Твърде добре я бяха приготвили царските готвачки.

И в този ден решихме, че моментът е назрял. Споделихме щенията си с Рина и ни спря той на място, на което спирали местните пътници да похапнат. Няколко малки заведения с готвена местна храна.

Поведе ни към едно от тях. И по множеството тенджери решихме, че сме на правилното място.

Седнахме в тясното салонче и започнаха да пристигат касавите. Всъщност, наименованието на сготвените листа от касава бе равитуту. И готвеха ги те самостоятелно. А при желание на клиента, добавяха към тях свинско, или месо от зибу. А дали ще ви хареса месото, зависеше основно от това какво парче се падне в порцията – мазно, жилаво, или крехко.

Пристигна първата порция с цяла копанка ориз. И като разбрахме, че е индивидуална тя и на всяка една от нас по една такава ще донесат, помолихме да си спестят половината.

Касавата не бе така вкусна, както в селото на царя. Все пак, царски гости го играхме там. И оценихме обяснението от тогава как трудно се приготвят листата от касава и как истинско майсторство си било.

Поръчахме си с Мира и две салати. Едната от настъргани моркови. А другата от същото сладко манго, което бяхме хапнали на закуска, само че с подправки като за салата. И доста вкусни се оказаха и двете.

Дойде малко по-късно и задължителната вода от сварения ориз. Напомниха ни как била задължителна за храносмилането на касавата и изпихме по една гореща чашка.

Не даде възможност Сия на водача ни да подпомогне храносмилането си. Измести му оризовата напитка и го почерпи с бира. И явно не беше свикнал, милият, на такова количество. Заспа като пън още при качването в буса. И само главата му се мяташе в различни посоки от кратерите по пътя.

Пошегувах се с нея, че саботира пътеписа ми като приспива информационния ми източник и оставих хайвана да почива.

А покрай нас се редяха напълно различни къщи от сламените колиби, които гледахме по целия път Rn7 на юг. Не само тухлени бяха тукашните, ами на по няколко етажа. Явно, важният път се бе отразил благотворно на живота на жителите покрай него.

Следваше пътя и жп линия. Изградили я някога френските колонизатори. Но от 20-ина години не била така изполвана. И само един път седмично минавал влак по нея. За сметка на това, изключително чиста и поддържан бе железният път.

Чете Мира, че предлагали малгашите туристически преход с железницата. Цял ден отнемало иначе краткото пътешествие. И често било придружено от наложителен бърз ремонт на локомотива. Но всичко това туристите възприемали като част от екзотичното преживяване.

Минаха най-после дългите часове из пътя и пристигнахме в Андасибе. И се оказа то изключително приятно китно селце. С определено туристически вид. Прекрасни нови, китни и дървени къщички. Тесен, но добре изглеждащ път. С мъка гледах чрез дъжда зад прозореца. Никаква снимка не би се получила. А истински красиво бе. Бяха си спретнали местните курортно градче за семейна почивка.

За семейна почивка бе предвиден и хотелът ни. Отделни къщички сред голямата градина.

Всяка къщичка си имаше по две стаи. В едната двойно легло, в другата три самостоятелни легла, за голямата челяд. Отделни баня и тоалетна.

А в градината голям басейн.

И всичко това за 50 долара на къщичка.

А с наличните няколко парка наоколо, прекрасна няколко дневна  почивка би се получила в по-сухо време.

В дъждовния сезон, обаче, не се оказа така добра идеята. Но нямаше кой да ни предупреди. За първи път от цялото ни пътешествие случихме и на нелюбезен персонал. Никой от тях не си направи труда да ни придружи до къщичките с чадър, нито да ни помогне с багажа, както във всички останали хотели. И помъкнахме себе си и раниците по локвите в дъжда. Персоналът ни чакаше в ресторанта, за да ни предложи най-скъпата печена риба до сега. При това не местна, а общопознатата телапия. А когато думата стана за вино, вече съвсем загрубя ситуацията. Поискаха ни за бутилка вино, за която платихме в същия като стандарт хотел в Антананариво 50 000 ареали, 120 000 ареали. Явно, прекалено много западни туристи идваха тук и прекалено много бакшиши бяха раздали за лошото обслужване, та още по-лошо бе станало.

Не ни посрещнаха и сутринта, та отново сами в дъжда прибягахме. И видяхме няколкото чадъри, строени на входа. Мъжете от персонала стояха на сушинка до тях. За сметка на това, кутии за бакшиши имаше буквално навсякъде –  в ресторанта, в стаите, на рецепция.

Припомних си как на идване майка бе изкарала малкото си дете в дъжда и му показваше как да протяга ръка за просия. А то я гледаше и се стараеше да имитира добре движението, докато дъждът се стичаше по лицето му.

Припомни ми познат онази мъдра приказка: „Дай на гладния една риба и ще го нахраниш един ден, научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот“. Именно този ден бе ярка илюстрация на тази приказка. Припомних си как подават криворазбраните благодетели дребни банкноти през прозорците на буса и учат дребните дечица да тичат по същите тези бусове. Които бусове, обаче,  криволичат в непредвидими посоки от неравния път и рискуват крехкия живот на тичащите деца. Замислих се кога ли и дали ще осъзнаят тези „благодетели“ злината на деянието си и дали някога ще успеят да притъпят егоцентричното си желание да се чувстват благодетели с дребните си подаяния като наместо това положат истинска грижа, която да доведе до истинска помощ.

Оставих тъжните си размисли на дъжда. А той бе напълнил с вода кратерите по пътя. И много заседнали камиони срещнахме. И заседнахме и ние. Буквално паднахме в един от кратерите. И слава Богу, в населено място се случи. Събраха се хората и избутаха някак буса от дупката. Добри бяха. Напуснаха навесите и в дъжда се хвърлиха да ни помагат.

Благодарихме им с пари и продължихме. А когато навлязохме в Антананариво, видяхме високи и нови блокове. Построени били по поръчение на правителството. Само че твърде скъпо било закупуването на апартамент в тях. И засега под наем само били ползвани.

А живееха си хората в родните къщи. които в тази част на града си бяха напълно прилични.

И така приключи нашата дъждовна разходка до парковете в Андасибе. И макар че не успяхме да видим големите индри лемури, много свят и хора видяхме по пътя си. Така че с пълни души се отправихме към хотела и започнахме да стягаме багажа си. Предстоеше ни на следващия ден пътят към дома. Вървеше към края си мадагаскарското ни пътешествие.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език