Че околностите на с. Старосел, на 20 км от Хисаря са обсипани с древни светилища, знаех. Че именно там се предполага от учените да е била столицата на едно от тракийсктие царства на територията на съвременната ни родина, също знаех.
Толкова енергия и време отделих да ги търся и обхождам. Не очаквах дори, че също такова древно светилище има съвсем „под носа ми“.
Град Хисаря си е известен с множеството си лековити минерални извори. Отдалеч е видна и крепостната му стена, останала от времето на изградения тук римски град Диоклецианополис.
Напълно логично при това си беше предположението, че и преди времето на древните римляни тези прекрасни земи са привличали земните обитатели. Така се и оказа.
И дойде прекрасен ден, в който видях странна каменна конфигурация в социалната мрежа „Фейсбук“. И като място авторката беше посочила хълм в края на квартал момина баня.
Уникален е Хисаря! Вече няколко години всеки свободен ден прекарвам в него и продължавам да го преоткривам.
Оказа се, че местните изградили огромен кръст на върха на хълма. И не напразно. Енергийно и свято е мястото. И от векове привлича хората.
И тръгнах аз към него в един пролетен късен следобед.
Как да стигнем до светилището под Кръста в квартал Момина баня на гр.Хисаря.
Именно този кръст е ориентирът. Намира се хълмът на края на гр. Хисаря в посока с. Михилци. Последната отбивка вляво на централния път преди да края на града води към него.
И кръста, и намиращата се в подножието му църква „Св. Успение Богородично“ са познати на навигацията на „Гугъл карти“, така че която и да е от двете точки да зададете, ще се окажете в подножието на хълма.
Само че аз се отклоних от пътеката и тръгнах надясно и право нагоре. Именно там бяха разположени първите каменни съоръжения. За жалост, като повечето светилища в България, а и в света, и това е непроучено, съответно не е изградена пътека покрай отделните съоръжения.
Та и тук, както и на толкова други места, се наложи да се предвижвам посредством изпитания вече метод „глиганинг“ – провирайки се между храсти и трънаци. За радост, тук трънаци нямаше. Имаше, обаче, ново препятствие. Натрупаните борови иглички и шишарки по земята правеха стръмното изкачване и много пързалящо. В недалечното минало мястото явно е било залесявано с нетипичните за тази географска ширина иглолистни дървета
И всичко това прави обхода на отделните обекти истински трудно.
Но пък усилията ми бяха напълно възнаградени.
Пред погледа ми се откриха множество древни каменни подредби.
В самото подножие на хълма видях кръговиден камък, изсечен в едната му част така, че да се положи до обработено в скалата нещо като жлеб. Спомних си за жлебовете, които видях на скалните светилища Качулата до Стрелча и Палеокастро до Тополовград. Вещи ми обясниха тогава, че се предполага това да са жлебове, по които е минавал слънчевият лъч в определено време от годината. И по него са следяли древните годишните времена и са ръководели посевите си.
Доста ниско, наистина, беше разположено образованието за такъв жлеб. Дали пък не е имало съвсем друго предназначение? И дали ще се открие някога за нас изгубеното древно знание?
Съвсем наистина малко ми остана до самия връх. Само че вечерта настъпваше. Слънчо вече клонеше към своя залез. Бродех сама във вечерната гора. И колкото и да си повтарях, че страшно няма и съм в самия край на любимия град, усетих умора от непрекъснатото ослушване за всякакви звуци.
Поседях малко сред древните камъни и реших този път да бъда разумна. Обидно беше да се откажа буквално под самия връх. Но пък време много, все щеше да ме доведе добрият случай отново тук.
С тези мисли тръгнах надолу. И за да не ме обземе напълно пораженческото отчаяния, тръгнах на последно приключение.
След трафопоста свих по друга пътека, по-близка до хълма. И пред погледа ми се откри скалистата страна на хълма.
По-късно прочетох, че каменна кариера била разработена тук някога.
А тогава се прибрах.
И ето че дойде следващият път. Тръгнах по познатата пътека нагоре с добра дружка. Разказах й какво търсим и се заоглеждахме наоколо.
А пролетта окончателно беше настъпила и разлистилите се храсти добре прикриваха някои от съоръженията. За пореден път отчетох, че обхождането на подобни места си предполага зимно, или ранно пролетно верме, когато оголените клони на дърветата предоставят значително по-щедра гледка.
Но дори сред листата и сянката на дърветата от следобедното слънце, ясно си личаха перфектно оформените каменни конфигурации с нарочно подредени една върху друга скали.
Целената конфигурация така и не открихме. Според зададените координати, все някъде около нея кръжахме. Но твърде избуяло беше зеленото на дървета и храсти. Явно, ще трябва по-компетентна помощ. И посещение, може би, през зимата.
Но и това, което видяхме, си беше повече от много. И тръгнахме надолу към красивия град.
А по пътеката към него открихме множество обработени древни камъни. Ново предназначение им бяха отредили местните. И като ограда ги бяха побили.
Бяха отнети от древните им местообитания, но все още свидетелстваха за уменията на древния строител. Прецизно обработени по форма и височина, изпълняваха те новата си служба.

