Предисторията. Оставихме си предната вечер паспортите на границата между Гана и Того. А случи се това поради отказа на граничарския служител да ни издаде визи за влизане. По-интересно в онзи конкретен момент му беше да гледа футболен мач от първенството. Изчакахме да свърши мача футболен и откри митничарят нова причина за отказа си. Нямали бележки, които да ни издадат срещу платената цена за визите.
И обещаха граничарите да изпратят на сутринта паспортите ни в град Кара, където такива бележки имали. И пристигнахме в градът Кара без паспорти. И пренощувахме, стараейки се да не мислим непрекъснато сега имаме ли още паспорти и ще можем ли все пак да се прибем в родината. А на зарана тръгнахме с огромно закъснение към митничарския участък в града.
За първи път по време на пътуването ни си припомнихме, че съвсем наскоро пандемия ни е подминала. Накара ни охранител на входа с маски да се пребрадим. И, маскирани за паспортен контрол влязохме. И само ние с маски бяхме. Свободни като хора се разхождаха хората вътре. Със свободни от парцали лица.
Въведоха ни направо в нечий кабинет. И като освободители ни посрещнаха. Такава радост появяването ми скоро не бе предизвиквало. Дор до трима униформени мъже имаше в кабинета. И дор до 6 стола. Настанихме се някои. Други останаха да стърчат. И извикаха тримата увиформени четвърти. И започна той да принася столове. Запротестирахме отначало ний. В смисъл, само визата ни слагат и си тръгваме, ще издържим. Настояха милите хора. А в това време и цяла пейка внесоха. И разбрахме няколко часа по-късно, че имало нужда от ситуацията със столовете.
Настанихме се ние като в театрален салон. И истински театър пред очите ни се случи.
Настани се единият униформен на бюрото пред нас. Извади от един пакет паспортите ни. Зарадвахме се ние. Имаше ги нашите паспорти! А означава, че и ще се ги получим евентуално. Някога.
Поговори ни отпървом служителят. Така, да се отпуснем. Че и да се опознаем. Знаеше той, че немалко време заедно ще прекараме. Нужна си бе интимността.
И извади след паспортите ни офицерът цяла една найлонова торбичка с печати. Ама много печати имаше вътре. И никой от нас дори и не заподозря как всичките в паспортите ни приложение щяха да намерят.
А започна всичко по учебник.
Със старанието на прилежен ученик извади офицерът бял лист от принтера. Положи го бавно и внимателно и започна печатите да тества. Един по един, и най-важното, бавно и спокойно изваждаше всеки един, топеше го в тампона с мастилото и го полагаше върху белия лист. И мислех си, че единствения подходящ търсеше. И подходящия търсеше наистина. Но никак единствен не се оказа. Но, всичко по реда се.
Отпочна офицерът благ първите печати да полага. Отделиха му хора от групата ни трите паспорта, в които многократна виза да положи. Че за полета към родината им предстоеше връщане. И посегна офицерът към купчината на паспортите с еднократните визи. И за да е напълно сигурен, че грешка няма да направи, поглеждаше отпървом всеки един паспорт. Извикваше притежателя му и го питаше. „Еднократна“? „Да“, потвърждаваше неизменно всеки запитан. Радваше се офицерът, че познал бе за пореден път. И доволно печата хващаше. За да е още по-сигурен в правилността на действията си, след потапянето му в тампона с мастилото, първо на белия лист до него го полагаше. И едва след тази двойна проверка поставяше печата в паспорта. А за да затвърди крайно и окончателно правотата си, след като положеше печата в паспорта, отново на белия лист го полагаше. Тройна проверка. Явно, недостатъчно видно му бе в паспорта положеното. Че на белия лист за прегледност проверяваше.
И оформи паспортите с поставения печат в подредена купчинка тип „колибка“. И предвкусвахме ние веке как по един паспорт ще получим. И дори не подозирахме колко далеч бяхме от подобна радост.
Наместо това, поразгледа паспортната купчина офицерът и към химикала си посегна. И отново с прилежността на ученик започна нещо върху печата да вписва. Извика ме, кога редът на моя паспорт дойде. И ми показа как фамилията ми на кирилица изписал, а останалите имена на латиница. Виновно ме погледна и попита дали това не е проблем за мен. Уверих го, че не само че не е, но и дива радост е създал в душата ми от използването на родната азбука.
Неизвестна остана нуждата в моя паспорт наново моето име да се вписва, но правила, мълчах. Седяхме си чинно в публиката и гледахме.
Приключи се етапа с писането. И оказа се то само първото от цяла процесия.
Но за сега дойде ред на втория печат. Отново първо в тампона, после на белия лист и едва след това в паспорта попадаше. А след това за пореден път върху белия лист. Така, за многократна проверка. А междувременно, вторият униформен със страшна сила над главата му бе надвиснал и като майка орлица проверяваше написаното.
И така бавно и старателн извършвахао всичко двамата, че останах с впечатление, че най-важно при паспортната проверка бе именно печатите да са положени в най-правилната геометрична позиция и вписаното в тях да бъде извършено с най-чистите букви.
Потапяше за пореден път офицерът печата в тампона с мастилото. Кръжеше известно време с него в ръка над паспортната страници като набелязал плячката си орел. Прицелваше се няколко пъти. И, облизвайки устни от притеснение, забиваше внезапно печата. Оглеждаше след това внимателно и критично резултата. С полагане върху белия лист правилността на печата проверяваше. И едва след като очевидно работата си харесваше, оставяше паспорта на следваща купчинка. И посягаше към някой от следващите паспорти от предишната купчинка.
И нов печат, и ново писане. И току сменяха паспортите местата си в различните купчинки.
И някъде насред печатите и писането, появи се от някъде трети униформен мъж. И цяло тесте марки донесе. Накъса ги на по една. И се започна нов ритуал, напълно до сега непознат. Взимаше единият униформен паспорт от подредената купчинка. Вторият униформен марките подаваше. И всичко това отиваше при третия. Той бе надарен с важната роля да ги залепи. И мокреше чинно всяка марка в нов тампон. И също толкова прилежно по няколко марки в паспорт залепваше. И както стриктно и внимателно свещенодействието по залепването свършваше, така небрежно готовия паспорт на бюрото захвърляше. И образуваха поредната купчина паспортите. Но никак вече не бе подредена. А се получи неравна и объркана.
Нищо, и на това скланяхме. Само паспортите си най-накрая да получим. Но, не бе дошъл йощ моментът. Към разхвърляната купчина посегна първият униформен. И колкото и да е невероятно, приготви нов печат. Наново паспортите в правилна купчинка строи. И пристъпи към ритуала по подпечатване за пореден път. Понечи да помогне вторият от мъжете. И той печат в ръката си подхвана. И с жестове показа, така, готовността си в паспортните страници да го положи. Не хареса идеята му първият. Сал на себе си доверие имаше. И поговориха си двамата по въпроса. Ние не бързахме, време очевидно имаше. Все пак, и малко диалог в етюда с печатите бе нужен. И дългичко словообменяха двамата. И до разбирателство явно не достигнаха. И продължи първият граничар монополната си дейност. А когато вече седми печат използван върху бюрото захвърли, спря и моето броене. Умря и надеждата скоро безценния си паспорт да получа.
Отпадна тя съвсем, когато регистри няколко в стаята въведоха. И един по един паспортите проверяваше поредният влязъл мъж. И нещо там във всеки от регистрите записваше. В друг регистър трети униформен вписваше професиите ни. И не всички познати му бяха. Но докато кристално не му се изяснят, отказваше писмото си да довърши. И така, за удобство на граничарите, сведохме професиите на групата до „анализатор“, „учител“ и „мениджър“. Зарадва се искрено граничарят на познатата му информация. И с радост я вписваше в регистъра.
Както се казва, добър театър се получи. С изключително добри актьори. Само сценаристът не ми беше ясен. И по-точно душевното му състояние. Дори не исках и да помисля какво ли щеше да стане ако по-голяма беше групата ни. Или цял самолет пътници им се наложеше да обработват. Ограничих се в мислите си с разиграващото се пред мен и чинно продължих да си гледам постановката.
А тя продължи с поредните печати и писане. И дойде един момент, в който от купчинка тип „птици в полет“, или „колибка“, в затворено състояние се подредиха паспортите. В нова и стегната купчина. И настана, видно кулминацията. Влезе нов униформен. Този път надпис „полиция“ на гърба му бе изписан. И сякаш да отпочна истинската паспортна проверка. А доколкото ние чинно в публиката си седяхме, точно зад гърба му, излиза, че проверяваше полицаят граничен работата по залепването на марки и полагането на печати от останалите униформени. Прав застана положилият ги униформен офицер. И с трепет всеки паспорт с резултатите от труда си подаваше на полицая. Затова се стара толкова! Знаел е, че проверка предстои. А полицаят взимаша поредния подаден му паспорт. Ровеше по страниците му като на истински граница. Намираше печатите и одобрително кимваше. Единствено към нас не поглеждаше, че да сравни, такова, лицето с паспорта, но нейсе. Не сме го писали ние този сценарий.
И кога с последния приключи, излезе от стаята. Като истинска звезда актьорска. Дори поглед към публиката не отправи. Защо пък трябваше личностите ни с проверените паспорти да сравни? Звезда бе той! Не някакъв си просто проверяващ. И като звезда се и държа. Изгря за малко. Поогря публиката с приъствието си. И отлетя преди да е угаснал.
И горд пред нас застава нашият си офицер. Преминал на отличен проверката му звездна. Оценено бе старанието му. Похвалена бе прилежността му. И с радост в очите паспортите ни раздаде.
Поопомнихме се ние. Събудихме спящите. Разкършихме снаги. И стиснали заветните паспорти в ръце, изпърхахме навън като волни птички. И така дълго затворени бяхме стояли, че чак не знаехме какво със свободата си отпървом да направим. И взе нещата в свои ръце Елси. И смело към буса закрачи. И като послушни овчици поехме след нея. А театърът граничен за дълго в културните ни спомени щеше да остане.
