Парк на лемурите до Антананариво, Мадагаскар.

Остана ни един свободен ден в столицата Антананариво и ни препоръча Рина един близък парк. И нямахме нужда от много уговорки. Натоварихме се в буса и тръгнахме. И се оказа паркът само на 22 км от Антананариво. А според мащабите на града, буквално в покрайнините му. Не  намерих информация за парка, затова слагам контактите му. А се наричаше паркът просто Lemur`s park.

60 000 ареали на човек бе входът. И включен бе в него хонорарът на парковия водач.

Определено си заслужаваше паркът. Като събирателен център на всичко видяно за няколко дена бе той. Имаше и специфичните дървета, и няколко вида лемури, че и големи костенурки.

Не обичали живеещите в парка лемури да плуват. Затова и като естествена граница на парка била съседната река Кацалка.

А представляваше паркът рехабилитационен център, на това се дължеше разнообразието му. Спомагаха стопаните му за размножаването на лемурите. Приемали и такива, пострадали от незаконен трафик на животни.

Държали ги след раждането им по около 2-3 години и след като достигали полова зрялост, ги пускали сред дивата природа.

И спазваха стопаните разделението на териториите. За да не допуснат лемурски бой, отглеждаха различните видове в различни части на парка. А територията си маркирали лемурите със силни крясъци. Отново с крясъци, но малко по-нежни, изразявали и любовта си. А се хранели всички лемури с листа и плодове. Вода изобщо не пиели, набавяли си я от листата.

И първи срещнахме черните и обикновените кафяви лемури. Черният самец стоеше отделно, встрани от групата. Така, милият, бе грозен и рошав, че веднага се превърна в любимец на женската ни група. Нали по лошите момчета си падаме.

Изключително в северната част на острова живеели черните лемури. Та, единствено в този парк можели да се видят в централната му част.

Женската черна лемурка бе приютена от кафявите си братовчеди.

Те пък, обикновените кафеви лемури, били най-разпространеният вид в Мадагаскар.

Като гледах колко удобно се бяха гушнали, не можах да не попитам дали е възможна кръстоската помежду им. И възможна била, и се случвала. Само че не съществували дълго родените и още на ниво втора генерация умирали.

По обяд се случихме в парка и имахме късмет да хванем друга група лемури в момента на храненето. Имал нужда всеки лемур от определена площ зеленина, за да се изхрани. А според броя на лемурите, получавала се тази нужна площ много повече от тази на парка. И тъй като явно не достигала,  налагало се стопаните на парка да дохранват подопечните си лемури. И гледахме ние как вкусно си хрупаха.

Имаше един дебелчо в групата. Изяде си неговото и наобиколи съседните копанки. И си крадна от всяка по малко. То така се заглажда косъма. А по-впечатляващото бе, че никой не го изгони, а с радост сподели храната в хранилката. Явно, достатъчна бе тя и бяха изгубили инстинктите си за борба за храната обитателите на парка.

А може и по принцип дружелюбни да бяха към събратята си. Пробва да си краде от същите хранилки и един сив лемур. Само че не се отнесоха гостоприемно към него другите. Веднага наскачаха и с викове го прогониха. А беше хайванът само с три лапички. Той бе от групата лемури, пострадали от незаконен трафик на животни. Пострадала му лапичката при някакъв   инцидент.

Похапна обядващата група и се оттегли по високите етажи на бамбука. С което обяви края на обедното представление за туристите.

Отнесохме се и ние към следващите лемури. И отидохме на гости на танцуващите. „Кокориосифака“ били наречени. Подхвърляше им по някое парче плод служител на парка и кротко седяха лемурите пред апаратите ни.

Наречени били „танцуващи“ заради специфичния им начин на предвижване. Не скачаха напред, а настрани. И като танц изглеждаше предвижването им.

Опъна се един от групата накрая. Изпъна дългите си крака насред пътеката и зае поза като баба на седянка. И никак не се притесни, когато цялата ни туристическа група покрай него заобиколи. Доволен от похапването, можеше да понесе и туристическата радост и възхита.

Оставихме и тацуващите лемури и посетихме далеч по-мързеливите им съседи. Идея си нямаха да скачат, милите. Лежаха си кротко по клоните и само с очи мърдаха. Най-ленивите били сред вида си.

Реши да помръдне един от тях и смело към нас се насочи. И тъкмо веке да се поуплашим, свърна малко преди физиономиите ни и пое бавно и лежерно по пътя си.

А над тях мама с бебе наблюдаваха отвисоко туристическия интерес.

Последни ни посрещнаха котешките лемури. Онези, с котешките физиономии и шарените опашки. Личицата им докарали наименованието „котешки“ (cat`s lemurs). Заради опашките пък  ги нарекли „ring tail“, което в буквален превод означава „пръстеновидни опашки“. И припомни ни водачът ни, че точно по 14 черни пръстена си имала всяка опашка.

Истинска кръстоска между котка и маймуна си бяха симпатичните лемури. Като сущи котета се закачаха и се сборваха по-младите.

Аз пък ги гледах и размишлявах. Така спокойно откърмяха потомството си, сигурни в липсата на опасност. Само че не липсваха опасности в истинската гора, където подготвяха да пуснат малките. И хайде, майките кърмилки в парка и щяха да си останат. За връщане в дивата природа приготвяха само бебетата и то, когато достигнат половата си зрялост. Само че и те щяха да помнят колко спокойно от мама са си похапвали. И дали нямаше да им изиграе лоша шега липсата на подготвеност да бягат от опасността. Или пък с първата опасност щяха да им се възродят изконните инстинкти?

Насладихме се в пълнота на лемурското присъствие през този ден. Както каза една от дружките ми, вече всяка от нас спокойно можеше да изтрие множеството снимки на лемурски задници. Това бяха най-честите ни кадри от лемурите, наблюдавани в дивата природа.

И след като напълнихме туристическите си души с лемури, обърнахме внимание на костенурките. И на тях помагали да се развъждат в парка.

И ги хванахме явно във фертилния им период. Че се опитваха да сторят нещо позитивно. Ама голяма мъка, ще ви кажа. И погледахме, и почакахме, но накрай и нищо не дочакахме. Те, дълголетници. И не бързаха. Но ние толкова време нямахме.

Процесът на бебетворството не успяхме да дочакаме. Но явно се случвал, защото имаше бебета в парка. И порастналите им бебета готвели да внедряват в горите. Но още съвсем мънички бяха милите.

Бебета бяха и баобабите в парка. Само на по 25 годинки. И много години щели да им трябват да достигнат впечатляващия ръст на зрелите дървета от юга. Именно от там и били донесени с желание да ги засадят и в централната част на острова.

Лимонена трева ни изпрати накрая. И миришеха листата й не просто на лимон, а на лимон със захар. И си взех едно стръкче за из път. И ме изпълваше с усещане за уют и вкусно миризмата му.

А ние се върнахме отново при реката Кацалка и зареяхме поглед в бурните й води.