Подхванах Веси и тръгнахме. Съвсем в съседство бяха двете стари селища и лесно се прехвърлихме от едното към другото. И ето ни отново на пазара-сук на селището на наследството(Heritage village). Позабавлявахме се малко по магазините на сук-а и тръгнахме покрай репликите на старите сгради да дирим станцията на метро, време беше за фонтаненото представление. Изпрати ни миризмата на тамян, която неотлъчно ни следваше през целия сук и създаваше едно топо усещане за Коледа. Нали на Бъдни вечер прикадявахме в родината домовете си, с това я свързваше съзнанието ми, с уюта на дома и с чистота.
Намерихме я лесно, нали имах интернет, а и приложението „гугъл карти“ бе решило да работи в онзи конкретен момент. А тя бе изградена сред прекрасен парк. Във формата на стари къщи с вятърни кули се издигаше станцията, а покрай нея цъфтяха розово-червените цветя сред зеленината а парка.
Влязохме в лъскавата станция, регистрирахме си картите и застанахме пред затворените врати на тунела да чакаме пристигнето на влакчето. На червената метро линия се намираше Дубай Мол, на същата линия бе и станцията, от която се качихме. По-късно, на връщане към хотела трябваше да я сменим със зелената, но за сега се качихме в пристигналото влакче. Имаше над вратите му карта на линията, светещи лампички показваха към коя спирка сме тръгнали, ясно бяха показани и възможните връзки с другите линии. На всичкото отгоре, буквално непрекъснато изговаряше говорител по уредбата посоката на влака и следващата спирка. И понеже го правеше и на арабски, и на английски, при това с бавното темпо, така типично за тези географски ширини, докато кажеше и спирката идваше.
Хората от метрото в Дубай.
Спокойна, че няма начин да си пропуснем нашата, се загледах в хората от метрото. Онези горе, в лъскавите автомобили бях вече видяла. Сега имах среща с по-малко облагодетелстваните от откриването на петрола. Часът бе като за връщане от работа и метрото бе събрало именно работниците, уморени и тръгнали към домовете си.
Гледах пътуващите. В метрото на Дубай могат да се видят всякакви хора – от костюмирани мъже и жени до облечени в дънки и фанелки, или в типичните индийски роби до над коленете и дълги панталони под тях. А сред тях стояха дами в дългите до земята мюсулмански роби в черен, или друг тъмен цвят. Върху главите на пътуващите в метрото се мъдреха всякакви украшения за глава. Можеха да се видят индийски чалми, узбекски кърпи, мюсулмански хиджаби с покривало и над лицето, забрадки с издигната коса на кок под тях, забрадки без прическа под плата. Разнообразие имаше и в миризмите. Без да са натрапчиви, усещаха се както аромати на приятен парфюм, така и на къри, че и на пот. Много хора, много аромати. Това бяха различията, а ги обединяваше факта, че всички те са жители на огромния космополитен град Дубай. Дали работеха в лъскав офис, или носеха тежки товари, споделяха едно жилищно пространство.
Всъщност, именно жилищното пространство било рязкият отграничител. На фона на лъскавите жилища и охолен живот на облагодетелстваните поданици на емирството, рязко се откроявала мизерийката на обслужващите ги. Не личеше тя външно, изискваха емиратите всички работници да са спретнати и прилично облечени. В ризи и панталони бяха облечени дори таксиметровите шофьори. Единствените по-неглижирани работници видях по сук-овете. Облечени с късите индийски роби и панталони под тях, влачеха колички с багаж. Това бяха и единствените хора в ОАЕ, които видях да ходят по-мръсни и по-намръщени. Постоянно ни говореха за високия стандарт на живот в лъскавите градове, за скъпите жилища и наеми. И като гледах тези опърпани работници, си мислех, че едва ли можеха да си позволят нещо особено като жилищна площ, а и едва ли бе нещо особено заплащането им. Попадна ми някак статия за нарушаване на човешките права в Дубай. Опитвали се да разследват въпроса няколко журналисти, но емирството предвиждало строги глоби за подобно разследване, та до резултати така и не се стигало.
Разследване не съм правила. За живота на обслужващите чужденци за мен остана спомена на таксиметровия шофьор, който ни превози в онзи първи ден до кораа в Дубай. Той ни разказа, че от много бедни държави идват тук хората да работят. Не се оплака той, единствено спомена, че му липсва семейството, имал право на отпуск от 45 дни на всеки две години и това било единственото време, което прекарвал с тях. Не ни разказа как живее и дали му е добре. Но факта, че работещите в емирствата обикновено не се заселват тук, а се връщат присемействата си след като остареят и се изтощат от работа, фактът, че не идват семействата им при тях, а ги чакат по родните места, ми даваше повод да си помисля, че не е съвсем лъскаво ежедневието на тези работници. И при положение, че живеят далеч от жените и децата си, едва ли си позволяваха да харчат излишни пари за наеми, та може би споделяха една жилищна площ с доста други събратя. Само че по нищо не личеше да мизерстват, всички бяха добре облечени и приветливи, не си позволяваха да изкажат гласно никакво оплакване.
Имаше една категория по-висши работници, онези с костюмите. И те се движеха с метро, но по-скоро за удобство. Едва ли бяха постигнали благосъстоянието на поданиците, но даваха вид, че живеят в някакви средни стандарти. Може би имаха удобно жилище в нескъпите райони и си позволяваха по някое дребно удоволствие със средната си заплата.
Тук е момента да отбележа нещо, което ми направи силно впечатление. Когато ни разказваха за жилищата в скъпите и лъскави кули водещите на аудио разходката на туристическия атобус, ни казаха, че жилищата в тях били такива с от една до четири спални. Преди да го чуя гледах високите сгради и си представях, че който има апартамент в една от тях, трява да държи поне един етаж. Първо, твърде много високи бяха кулите и твърде много жилища имаше в тях, според моето съзнание. А и който ще има необходимия финансов стандарт да си позволи апартамент в една от тях, то би следвало да си позволи и да живее комфортно. Затова ме смути фактът, че в огромните кули има жилища с по една спалня. Да, разбира се, можеше да си го купи несемеен човек, на когото наистина не му трябва повече от едно легло. И все пак ми беше странно, изглеждаше ми работата на онази наша поговорка „на гол тумбак чифте пищови“. Поне според мен е по-добре да живее цялото семейство комфортно, па макар и не в най-скъпия жилищен квартал, вместо да се хвали, че има жилище в една от кулите на Дубай, а се тъпче на площ от 40-50 квадратни метра, с такъв размер ни бяха казали, че са малките жилища в кулите. Е, това си беше моето разсъждение, пък и бе направено от погледа на турист, не знаех как всъщност стоят нещата и каква е нуждата от малките жилища в големите кули.
Свързващите тунели на метрото в Дубай.
С тези разсъждения чух как говорителят съобщава наближаването на спирката на Дубай Мол. Тук трябваше да слезем и слязохме. Всъщност, фонтаните, чието представление гонехме, бяха разположени върху езеро пред Дубай Мол. А непосредствено до мола и зад езерото се издигаше и величествената Бурж Халифа.
За нея малко по-късно, сега се борехме да уцелим изхода към фонтаните. И както бързахме към изхода се оказа, че път имаме още до входа на Мол-а, през него трябваше да минем, че да открием и заветния изход. И не се оказа това така лека задача, при най-бързия ни туристически тръс, отне ни ходенето около 12 минути. При това използвахме ускорителната сила на пътуващите пътечки. Имаше ги по целия път към входа на търговския център и голяма част от хората буквално тичаха по тях, за да преодолеят голямото разстояние.
А разстоянието идваше от дълъг тунел. Имаше такива из целия Дубай, свързваха красивите метро станции със съответната сграда, до която водеха. Дължинаха им се определяше от това, че минаваха над пътното платно и трябваше да преодолеят всичките 10-12 пътни ленти в двете посоки. Истински широки бяха пътните артерии в Дубай, дълги бяха и тунелите над тях. За сметка на това, всички бяха климатизирани, така че ако не се налагаше да бързаме както в онзи ден, разходката си е направо приятна и дава поглед от високо на красивите постройки наоколо.
Прочетох, че тунелът от метро станция „Бурж Халифа/Дубай Мол“ до входа на мола е дълъг 820 метра и е изграден през 2012 година. И тичахме по него в онзи ден към входа. За удобство, имаше разположени табели по таваните, та поне не губихме време за ориентиране. Притичахме по тунела и влязохме най-после в Мол Дубай. И не се оказа с това привършена задачата ни. Така бе огромен той, че ни отне още 15 минути да излезем от другата му страна. Обикаляхме по дългите му алеи с магазини, слизахме и се качвахме с ескалаторите, сменяхме нива и посоки, абе голямо приключение се оказа.
