След разходката из Katara cultural village искахме да видим и крайбрежната алея Doha Corniche. Само че след като установихме, че тя представлява наистина просто крайбрежна алея, установихме, че нямахме много желание да се разхождаме по брега, вече се бяхме уморили и имахме нужда по-скоро да седнем за чаша освежително кафе, или чай, пък после да продължаваме. Изказахме на глас мислите си и рекохме на шофьора да го подмине това Corniche и да кара направо към стария пазар, това бе финалната ни забележителност и там трябваше да има и кафене и разни дребни сувенири.
Усмихна се шофьорът, бе подминал отбивката, но продължи малко напред, направи обратен завой и ни стовари пред портите на стария Сук Якиф.
А „сук“ на арабски означава „пазар“. И именно това е било ядрото на някогашните селища. Спомних си как ни разказваха в Узбекистан, че във всяка махаля (селище) имало такъв сук, а около него задължително бил издигнати джамията и чайхана. В джамията се молели, в чайханата сядали на чаша чай и общували помежду си, а когато имало търговци от чужди градове, слушали разказите им за небивалите чужди страни. В чайхана обменяли информация за пътя и самите търговци, тръгнали с керваните през пустинята без интернет и навигацията на „гугъл карти“. А редом с това минавали и мъже и жени през пазара да си закупят належащите за ежедневието вещи. И така този площад с пазара, джамията и чайханата се превърнали от стари времена в мястото за социални контакти и обмен.
Бях видяла този Сук Якиф миналия път, когато посетих Доха, но само притичах през него в бърз туристически тръс. Дори през ум не ми беше минало тогава, че не само ще се върна, ами и ще седна на едно от кафенетата му. Толкова много мъже в дълги бели роби се разхождаха из улиците му, че ми се струваха цените непосилни. И не че не бяха високи цените в заведенията, но не бяха по-високи от тези в Западна Европа. За сметка на това дрехите и сувенирите, продавани в магазините си бяха истински евтини. И особено поевтиняваха след като се намесеше Веси с вродения й талант към пазарене.
Но, всичко по реда си. Пристигнахме на пазара в 12.45часа, както се оказа 15 минути преди затварянето му за обедна почивка. Тя пък щяла да продължи до 16.00 часа, уведоми ни един от търговците, който хлопна кепенците под носа ни. Е, разбираемо, жега си е по принцип наоколо, а в обедните часове още по-много, така че човешко бе желанието на търговците на обядват и да починат на спокойствие.
Седнахме и ние да изпием по едно кафе. Само че не се заседяхме, нямахме време да чакаме до 16.00 часа, а и забелязахме, че не всички магазини са затворени. И оставихме Дани да почива с другите мъже на кафенето, а ние, по женски, дръпнахме към пазара. И само 15 минути ни нямаше, а бяха успели за тези 15 минути да измият алеите покрай магазините, че чак изсъхнала бе водата на места.
В закрито помещение бе разположен пазарът, тесни извити алеи като сокаци водеха купувачите в нещо като лабиринт от каменни стени и дървени покриви. И от двете страни на тези каменни сокаци светеха витрините на безбройни магазини, отрупани с каква ли не стока. Имаше тук и дрехи, и платове, и подправки, и сувенири. И ходеха покрай тях и местните, с черните и белите роби, и туристите.
Втурнахме се и ние по отворените магазини и започна пазарлъкът. И много весело ни се получи. Говорихме ние къде на английски, къде на български. Отговаряха ни търговците и те къде на английски, къде на арабски. И перфектно се разбирахме. И се пазарихме, и се смяхме, и си тръгнахме с няколко подаръка и много усмивки от местните търговци.
Продаваха на пазара насред другата стока и много бижута от перли. Деляха се те на диви и култивирани. Нали така ни бяха обяснили в музея, че си жертвали живота ловците на диви перли, докато настъпило новото време и намерили начин съвременниците да култивират перлите и нямало вече особена нужда от гмуркачите. Красиви бяха перлените огърлици, а и не бяха особено скъпи. Само че съвсем в началото бяхме на пътешествието, не бяхме настроени чак за такива покупки. А и мислехме, че и по другите градове ще има, нали все покрай морето бяха строени, не може и там да не са се гмуркали ловците. Оказа се, че гмурци е имало, но перли не видяхме никъде в следващите дни, а не си закупихме нищо и от Доха.
Продаваха на този пазар и още нещо, което повече не видяхме, пустинната роза. Бях виждала такава преди години, когато ходех в Мароко и Египет. Представляваше тази красавица розетка, подобна на роза, образувана в пясъка на пустинята от минералите гипс и барит. Тя се образувала обичайно, „когато кристалите се формират в сухи песъчинни условия, както при изпарението на вода от плитък солен басейн. Венчелистчетата са плоски кристали, образувани по кристалографската ос, разтварящи се по характерните за гипса криви. Гипсовата роза обикновено има по-добре изразени и по-остри краища от баритовата роза.“ И тъй като прилича на роза, а цветът й е светъл, песъчливокафяв, нарекли я хората „пустинна роза“. Бях виждала някога и по-тъмни екземпляри и ми разказаха тогава, че потъмнявала розата при наличие на примеси от желязо.
Не си закупих и роза, имах вече две в къщи, но се напълних се с впечатления. Гледах как щъкат по пазарните магазини жените на Доха. Облечени бях целите в черните си роби и шалове, че и с покрити лица бяха някои от тях, но носеха големите торби с покупки.
Женско отделение за почивка на пазара.
Придобихме нужда от тоалетна по някое си време и попитахме една от продавачките за налични такива. Посочи тя в посока към изхода от магазина и скочи, та тръгна пред нас. И тъкмо да я обявим ние за изключително любезна, че хе така тръгна да ни покаже нужното, стигнахме до въпросното заведение и влезе тя първа. Уцелили бяхме и нейните нужди, та бе съчетала любезността с нуждата. А след като и ние излязохме забелязах, че всъщност се намираме в някакво женско отделение. Тоалетата бе една сал малка част на това отделение. Състоеше се то основно от стая за почивка и стая за молитва. Измислили го бяха местните, имаше си нужда от почивка насред жегата на пазара. И не беше нужно за това да се сяда в заведение, ето в тази зала с дървени миндерчета можеха да отдъхнат дамите и да продължат с нови сили пазара. А за нуждите на душата бе изградена и стаята за молене. Имаше пред нея удобна голяма баня за необходимото измиване на краката. Ниски столчета бяха поставени в редичка, а пред тях се редяха ниските чешми. И това добре им се бе получило. Какво по- хубаво насред деня да се разхладиш и хигиенизираш?!
Не се възползвахме ние от банята за крака, но с удоволствие приседнахме на едно от дървените миндерчета. А срещу нас бяха насядали съвсем като всички няколко дами от арабския свят. И те като всяка уморена жена се бяха облегнали на дървената облегалка, една от тях си бе качила дори краката на миндерчето. Тук можеше, нямаше мъже, бяхме си по женски. И както бяха като всички други, отличаваха ги единствено дългите черни роби. Виждаше се, че под тях са облечени в красиви дрехи, но бяха предназначени само за близките им, навън всичко трябваше да бъде скрито. Скрити бяха и косите им, отново под черните шалове. За радост, изключително малко от дамите в черно бяха покрили лицата си и се виждаше арабската им красота.
Заведения за хранене и пушене в сука.
Починахме малко ние и тръгнахме. А като се върнахме в светската част на пазара видяхме къде отмарят мъжете. Същите такива високи и широки миндери бяха разположени насред пазарните алеи, само че бяха покрити с шарени черги и подредени около широки маси. Съставляваха те салонната част на заведение за хранене. И сервираха сервитьори – мъже огромни чинии в средата на масата с традиционните им блюда, към тях посягаха всички и си взимаха традиционно с ръце. Беше се поомешила напоследък кухнята им и бе приютила новите ястия на новите жители на емиратствата от Азия и Индия, но тук видях да сервират типичните ястия с месо и ориз. А до всеки от посетителите стоеше кротко по една чаша горещ чай.
И това заведение беше на открито, съвсем допустимо и приемливо бе хапването в този свят. Друго вече беше забранено на публичните места. Пушеше се повсеместно преди десетина години, когато за първи път пристигнах тъдява. И тръгвайки насам днес се бях приготвила, че ще ме обгръща отвсякъде неприятния цигарен дим. И прекрасна изненада ми сервираха емиратите, забранили бяха пушенето навсякъде по публичните места. При това наистина на публичните места, без значение дали на открито, или на закрито. Достигнали бяха до житейската мъдрост, че цигареният дим е неприятен и вреден и пречи на околните, независимо от мястото, нещо което няма как да обясня уж на интелигентните си сънародници. И ми подариха домакините ни в арабския свят десет дни разходка на чист въздух, без цигари по тротоарите, спирките и откритите пространства на паркове и пазари. И искрено им бях благодарна. Като гледах неширокото открито пространство на пазара и тълпите хора по него, само си представях в какъв цигарен облак дим щеше да премине пазаруването ни, ако пушеха по масите „на открито“. Но, слава Богу, премина под чисто небе и свеж въздух, за което изказвах мислените си благодарности почти на всяка крачка.
За разлика от интелигентите управници в родината ми, които ограничават правата на непушещите, принуждавайки ги да се съобразяват с порока на пушещите и да поемат вредния им цигарен дим, примесен с гадостите от собствените им бели дробове при издишане на същия, тук управниците на емиратите бях ограничили пушещите. Можеха те да се занимаят с вредния за околние си навик единствено на едно място в пазара и то на закрито, за да не пречат. Като искат да си вредят на себе си, да си вредят на себе си, да не принуждават тези, които са решили да не си вредят, да дишат отровите им издихания. Малко повече се разпрострях по темата, но доста натиск се натрупа в душата ми в годините от тези цигарени вредности. Още първия ден, когато стъпих на родна земя и тръгнах към магазина да си купя нещо за хапване, мигом пред мен на тротоара закрачиха двама сънародници, претендиращи за много голяма интелигентност. И двамата бяха интелигентно захапали цигарите си и аз бях принудена да вървя по тях и да дишам това, което те са издишали барабар с цигарения дим. И само се опитах да спомена колко това е неприятно и вредо, как не ме убиха на място, на открито били те, като съм искала, да не съм ходила по тротоара. Стигнах магазина, а там, пред входа пушеха служителите му, излезли за почивка на по цигара. И отново през техния дим трябваше да мина, в смисъл, като ми пречи, да не ходя и в магазина. Както все по-често установявам след връщането ми от пътешествие, такова пушене и лаене на кучета, напоследък има само в родината.
Е, в онзи ден бях в арабска Доха и там бяха ограничили правата на пречещите, а не на потърпевшите. И пушеха желаещите в едно тясно закрито заведение. Седяха по същите тези обичайни за ислямския свят широки и високи миндерчета, покрити с шарени покривала. Пушеха и цигари, пушеха и наргиле. И всичко се случваше вътре, там, където те са решили да си вредят. Не вредяха на другите, а и не по-малко важно, не се натрапваха пред погледа на младите и не им даваха лошия си пример. Хвала на емиратите! Подариха ни едно истински чисто пътешествие и ни преподадоха урок по спазване на човешките права!
Разходихме се сред чистия въздух на пазара Ясиф. Спомних си как прелетях по алеите му предния път. Не посмях нито да погледна нещо в магазините, нито да седна за едно кафе. Като гледах как шестваха по тях мъжете в дълги бели роби си представях, че е невъоразимо скъпо всяко едно от удоволствията зад стените му. А се оказаха не само напълно достъпни, но и доста по-евтини от много други места.
