Течеше нашето пътешествие из африканска Гана. И в парка Какум в един от дните му попаднахме. И върнахме се след парка до крепостта Кейп Кост. И оттам нов път хванахме. Успореден на този, по който се върнахме. Той до следващата ни цел щеше да ни отведе. Само дето това връщане в минути се превърна. Много от тях. И по-скоро в час. И си стана времето за обяд. И тъкмо женските членки на групата заговорихме как обяда може да ни се размине. Женски. Ще минем с малко ядки и бисквити. Но твърде мъжка беше групата ни. Съобщиха ни мъжете, че били готови за обяда малко след закуска. И понеже крайно малцинство жените бяхме, групово решихме някак наместо обяда фермата с крокодилите да отпадне. И не можеше груповата воля да се прекършва. И директно към обяда се и насочихме. И след малко в крайпътно заведение за обяд спряхме. Не бе така лъскаво, както предните дни. Истински крайпътна кръчма.
Разхвърляха ни две менюта на всички. И се оказа, че повече и не трябват. Освен че нямаше цени, твърде ограничен бе изборът. Няколко местни ястия. Пържена и печена риба, пържено и печена пиле, нудъли. Ясно и точно. И за да бъде още по-лесно, печените протеини ги нямаше. И се сведе избора до местната месна яхния с „онова гадното“, както свикнахме да наричаме продукта от касава. Онова кореноплодно, което до лепкава хлябоподобна смес докарваха след много биене в дървено дълбоко казанче. И тези, които го поръчаха, първи храната си и получиха. И сравнителна бързо. Явно, готово бе. И трябваше само да го разсипят.
Българските дами бяхме на риба, макар и пържена. И дойде и тя не много бавно. Само дето малко беше. Сал по две парченца. Много беше у съседката по маса. И тя две парченца риба имаше. Но голяма купа кафяв ориз й компанираше. Същата купа ориз и в още две чинии се намираше. До пържено пиле. Почовърка я дамата, па нещо я поизостави. Позачудих се. Но нали дама, всичко може да реши. А когато видяхме, че и Айвъри, нашият чернокож спътник, я бе оставил, мистерията разгадахме. Не просто много бе оризът. Много също беше лют. Така че размерът се оказа истински без значение този хранителен път. Еднакво полугладни от масата си станахме.
И не бе това така интересно. Истинската веселба настана малко по-късно. Тъкмо вече всички попривършихме и за сметката взехме да хортуваме, обади се датският ни приятел. Неговото, всъщност така и не дошло. Попитахме го какво сложно гурме си бе поръчал от скромното меню. И се оказа, че понеже много гладен бил, поръчал си нудъли с пиле. Бързо сваряемите макарони. И понеже в къщи за 3 минути си ги готвел, затова тях бил избрал. Е, в къщи си е в къщи. За тукашните явно сложно бе ястието. Или пък нямаха. И от съседния град бяха отпътували да ги доставят. Три пъти сервитьорите попитахме. Все пак, можеше да са ги забравили, човешчинка някак си. И три пъти уверение получихме, че готвят се. Брей, че то при толкова дълго готвене на нудъли, те и преварени можеха да бъдат. Не. Добри дойдоха. След цял астрономически час на готвене. Използвахме останалите този час за разходки до близката тоалетна. Някои повече от един път. Така, за разнообразие. Време имаше. Нудъли нямаше.
И продължаваше датчанинът да чака. Възникна идея да поискаме и сметката. Че като знаехме колко много се бави, тъкмо с края на последното ядене можеше и да дойде. Поръчаме я ние, не че не я поръчаме. Само дето никого с това не впечатлихме.
Чакахме ли, чакахме. Времето вървеше ли, вървеше. Само пътят, който предстоеше, неизменно дълъг си оставаше. И още по-неизменно, не изминат.
Най-накрай дойдоха дълго чаканите нудъли. Е, още няколко минути за прибори почака Клаус, но все пак финалът вече бе в обозримото бъдеще.
А, щом дори нудълите пристигнаха, значи и сметката можеше да се появи все някога. Или, поне надеждата за това се появи със сигурност. И за пореден път, напълно неоснователна се оказа, милата. Надеждата, де.
Почакахме още едно дълго време. И , спонтанно някак до бара се подредихме в скромна опашка. Та, все пак плащането във възможно да превърнем. И наистина започна да се случва. Захапа химикалка една от черните дами и започна да пише нещо в една тетрадка. Само дето писането освен дълго, и напълно неплодоносно се оказа. До абсолютно нищо не доведе. И се появи от някъде черен мъж. Като Радецки пристигна с гръм. Вкара някакъв интелект в ситуацията. И бавно и внимателно започна на дамата да диктува. Хапване и напитка. Тя пак започна да пише. Само че този път срещу писането и цифри започнаха да се появяват. Далеч не съответстваха на местните възможности. Но нали сме чужденци и сме бели, а менютата без цени. Съгласили се бяхме, както се казва. Не можах, наистина, да разбера според кой точно отрасъл на математиката две риби и две големи води 65 пари правят.
Но и на това решихме внимание да не обърнем. Така бяхме изтощени от чакане, че всяка цена бихме платили за свободата си. Свободата да си тръгнем по дългия път.
А той вече по – обозримо възможен взе да става. Насочвахме се вече към буса. Някои дори понечиха да се качват. И се появи в тоз момент сюблимен чернокожият ни спътник. И с най-невинната си детска физиномия изхвърли във въздуха въпрос. „А какво става със сметката?“ – попита. Погледнахме го всички. Как успя това да не разбере?! Нейсе, напътихме и него към бара. Разплати се и той и най – после започнахме да се движим.
Уплаши се ганийския ни водач от скоростта на обслужването. И след час време менюто от ресторанта на вечерния ни хотел изиска. Разгледа го групата и си поръча всеки един. Няколко часа преди пристигане. Развеселихме се ние. Че повече възможно беше да ни обслужат при предварително поръчване, беше. Но дали щеше да се случи? И взехме да предполагаме. Колко от поръчаните ястия ще се окажат липсващи. Колко ще бъдат забравени. И колко всъщност ще ги чакаме при пристигане. Уверихме се от водача ни, че е уточнил, че за днес става въпрос и се отпуснахме на автомобилните седалки.
Уверихме се ние и на следващия ден, че първи датчанинът поръча обяда си. И искрено му заръкопляскахме, когато някъде около средата на обслужването дойде.
Явно не просто един бе готвачът в кухните на Гана. Едно бе и мястото за готвене. И наистина едно по едно ястията се приготвяха. Още повече, нямаха заготовки и полуфабрикати. Всяко ястие от миенето на зеленчуците започваше. И затова един обяд по-малко от два часа и нещо нямаше как и да продължи. При това най-бързата дейност в тази продължителност бе именно хапването от прегладнелия клиент.
