Селото Тамберма в Того, Африка – пътуване назад във времето и културата на древните.

Снабдихме се на първата си сутрин в Того с пари и паспорти. Връщането на паспортите ни бе забавна история, но за нея по-късно.

А онази сутрин вече можехме да обърнем внимание и на забележителностите на Того.

И тръгнахме към първото. Долината Тамберма.

В нея следваше да посетим малко древно селище. И се оказа селището под егидата на Юнеско от 2004 година. Че и туристически обект. И официална такса платихме за посещението.

И спряхме малко по-късно в низината пред селото.

И посрещнаха ни хората от селото.

Човек от местните дойде с нас. Не било приятно чужди хора по домовете им да ходят. И обясни ни как било хубаво да им дадем парички. Че платената за билетите цена не стигала точно до тях. А като платим, и снимки спокойно ще можем да правим. И платихме 20 долара за всички. И спокойно вече ни позираха местните.

И изтича насреща ни един черен и гол прекрасник.

Забърса го майка му веднага. Запретна го с отработено движение на кръста и нагоре с тълпата по тясната пътечка ни поведоха.

И се откри след малко селото им. И се срещнах с най-странните къщи, които бях виждала. То ли на кули приличаха, то ли на пясъчен замък. И наричали се къщите „татрас“.

И се оказа цял комплекс едната къща. С жилищна част и двор. А в оградата вплетени различни постройки. От обори за животни до складови помещения за храна.

До един от, явно, оборите, срещнахме и първите прасета. Така им се зарадвахме, сякаш никога събратята им не бяхме виждали. И наистина, не бяхме виждали до този момент прасета в Африка. Не бяха много мюсюлманите в Гана, Того и Бенин. И все пак, високите температури не предолагаха да предпочитат свинското месо.

Подреди ни до една от къщите местният мъж и заразказва.

Живели хората от племето в земите на Буркина Фасо. Но настанало време да не стигат вече домовете. И преместили се през 11 век в земите на Бенин. И още едно преселение настанало. Отново се преместили. Този път през 15 век, тогава и дошли на днешното си място. А част от техните в Бенин и останали. И странни им били съвременните граници. Свободно били свикнали на гости при родата си да ходят.

А къщите си от древни времена изработвали от кал. И здрави им се получавали. От кал изработвали и съдовете за ритуалите си религиозни.

Религията вуду (voodoo) на дедите си изповядвали те. И всеки от съдовете пред къщата бил предназначен за различен вуду ритуал .

И въведе ни в една от къщите водачът ни.

Две помещения имаше в преддверието. Една от кухните представляваше първото. А под нея, в издълбан шкаф, на топло живеели и пилетата, и други домашни птици.

В другото помещение имаше вдлъбнатина на пода. И две огромни дървени бухалки кротуваха в ъгъла. И така бяха тежки, че и мъжете трудно ги повдигаха. И с тях дребните хора от племето всякакви плодове и ядки биели. Че чак и зърна на пипер и други подправки.

Следваше голямото къщно помещение. Нещо като нашата столова, или хол.

Имаше в началото й нещо като странен олтар. От кал бил изработен. И духовете в него призовавали. И тяхната помощ и предсказания молели. Често и животинска кръв разливали в дар на боговете по олтара.

И огън включвали част от ритуалите. Затова черни бяха дървените греди по тавана.

От гостната, логично, се влизаше в кухнята. Огнището там разпалвали. И от двете дупки над него димът навън излизал.

А от кухнята поехме към втория етаж. През нова врата, към спалните помещения и килерите.

Малка тясна хралупка представляваше спалнята на родителите. С две дупки за проветрение.

Също толкова малка бе и спалнята за децата. И влизали през малките врати-отвори вътре.

Дори да си представя не исках как бе възможно в тази теснотия да се спи. Наистина, дребнички бяха хората от племето. Но и истински малки бяха пространствата.

А до спалните и складовите помещения се мъдреха.

Сушаха върху покрива домакините храната си. Фъстъци, царевица и брашно.

И в мини съдове от кал си съхраняваха нещо. Като играчка на дете изглеждаха, а съществена роля заемаха в домакинството.

И стълба имаше, подобна на крива вила. И по стеблото й стъпала бяха издълбани.

И водеше стълбата до съд, издигнат като кула в края на къщата. В него пазели големия кореноплоден ям. И като същинска шапчица бе оформен входа му.

А отвисоко се откриваше и изглед към съседите.

И живееха хора по този начин. В 21-ия ни интернетен век на високите технологии.

И щастливи били, твърдеше водачът ни, с децата си наблизо и с останалите си роднини. Излишък нямали. Но колкото да се прехранят, храната стигала. А и не знаели всъщност, че и по друг начин можело да се живее.

Издигаше се над селото скален масив. Не се качихме до него. Не го споменаха и местните. А отдалеч наподобяваше масивът на скалното светилище Tanoboase Sacred Grove and Shrine в съседна Гана.

Наснимахме къщите. И по местните тръгнахме. И се сбрахме на мегдана.

Дойдоха милите ни домакини. И разиграха древните танци на дедите си. Барабани им задаваха ритъма. А със свирка някой свиреше и оформяше мелодията. И пееха, и танцуваха хората.

И сменяха се двойките. Ту танцуваха две млади майки с децата си на гръб. Ту двойка мъж и жена. Ту пък двама мъже. И все едни и същи стъпки изпълняваха.

Разпаса бебето от гърба си една от дамите. И при танцуващите го изпрати. И запляска, милото, с ръце. И задруса бебешкото си дупе в ритъма на барабаните.

А възрастните носеха шапки с рога. Вярвали силно в защитните им сили.

Обяснини по-късно във вуду гората в Бенин местният ни водач, че рогата приемали местните за символ на сила.

А след танцуващите двама от бойците на селото застанаха. И театрално бой ни разиграха. Плющеше с нещо като камшик единият. И с шлем се отбраняваше другият.

А накрая встъпиха и в ръкопашен бой .

И гледаха ги хората от селото. И бе сред тях млада майка с кърмачето си. И огладня, милото, от емоциите. И така и така в ръцете на мама си беше, наведе се, па гърдата засмука. А мама разгърди само гърдите си и храна на детето си предостави.