И беше пролетта на месец май през 2012 година.
Шри Ланка беше моят първи далечен пробег.
До този момент страстта ми към пътешествия задоволявах с обиколки на моя си континент. А освен близките ни нрави, лекотата на подобни пътувания се допълваха от евтините полети на нискобюджетните компании, както и от отворените граници, позволяващи преминаване с автомобил под на наем през тях.
И като поизръшках Европата, както казваше моят виден наследодател бае ви Ганя, обърнах поглед към непознатото далечно.
Разбира се, в онзи начален момент не си и мислех за самостоятелно пътуване. Все още робувах на схващането, че „там“ е много страшно и опасно. Пък и скъпо да тръгнеш сам. Колко погрешни бяха тези настройки, бъдещите ми пътешествия показаха своевременно. Но в онзи период все още смятах, че единственият начин да оцелея в страшното „там“ е посредством организирано пътуване от туристическа агенция.
За мой късмет, точно в този момент една такава обяви пилотно пътуване до Шри Ланка. Всъщност, това беше опознавателно пътуване за представители на туристически агенции. И тъй като за целта бяха ангажирали чартърен полет, многото останали свободни места бяха пуснати на вободни и желаещи за пътуват граждани.
И като един от тях, се подредих и аз в чартърния самолет.
Сега, от висотата на отминалите години и обиколките ми из Азия мога да кажа, че Шри Ланка е подходящо начало за подобни пътувания. Подходяща е и за първа среща с Азия. Макар да не липсва нищо от колорита на битовите и религиозни особености на този континент, то е поднесено в една изключително омекотена и почти приемлива форма за разглезените ни и изнежени европейски души.
В потвърждение на максимата „Няма нищо случайно“, благодарна съм че и за мен тази първа среща се осъществи именно на остров Цейлон.
А заглавната снимка на публикацията любезно ми беше предоставена от моя добър колега и приятел Христо Крачолов, с когото и прекрасното му семейство, се случихме на на същото приключение.
