Скалното светилище Плетената скала (Чит кая)

Пълен е районът на Източни Родопи на древни светилища. И към Плетената скала тръгнахме една събота. Наречена била тя в тъмните векове на османското иго по нашите земи на Чит кая. Жив плет означава в буквален превод турското „чит“. И именно като плетена изглежда тя. Изплетена от множеството ниши, прорязани в скалите й.

Как да стигнем до Плетената скала (Чит кая).

Намира се Плетената скала над село Лисиците, онова, до което води единствено и само най-дългия в страната ни въжен мост. И се намира той на около 100 км от Пловдив и на около 10 км. от Кърджали.

Именно пътя Пловдив-Кърджали е водещ. Любителите на по-малко завои могат да избегнат по-красивия, но значително по-планински път Пловдив-Асеновград-Кърджали и да да заобиколят с около 20-ина километра като минат Пловдив-Хасково-Кърджали.

До моста може да се мине и през самия гр. Кърджали.

Ние решихме да избегнем влизане в града и след Черноочене се оглеждахме за табели. На отбивката за с. Стремци хванахме към селото. ( Там е и отбивката за Перперикон. Само че табела за него има единствено от страна на пътя, идващ от Кърджали към Пловдив. )

А след като хванахме отбивката към с. Стремци, вече следвахме табелите към Кърджали.

Въженият мост вече е познат на навигацията на „Гугъл карти“, така че всеки може да направи своя избор на маршрут. А последното село, до което има асфалтов път, е с.Широко поле. И то трябва да се заложи като целена точка.

След края на селото, към моста продължава пясъчен път. Принципно е достъпен за високо проходимите автомобили и до самия мост, но е хубаво автомобилите да се оставят на поляна над селото.

Така и направихме. И след 10-15 минути приятна разходка стигнахме.

Пресякохме железопътната линия по пътя, минахме по въжения мост и се озовахме в началото на село Лисиците.

И оттук има два варианта за подход към древното светилище.

Единият минава през селото и води директно към билото. Значително по-лесен и къс е. И извежда върху скалния масив, на чиито скали са издълбани онези трапецовидни ниши, които така вълнунаха съзнанието ми. И като във всяка приказка, лесният път рядко е най-удачният. Така и тук. За да се видят нишите, трябва да се заходи от към подножието на скалния масив. Заради това в края на селото, вместо да тръгнем директно нагоре, слязохме до язовира. И тръгнахме покрай него.

В началото на хълма трябваше да хванем вече нагоре, само дето един камък странен ни привлече вниманието, та продължихме покрай водата.

Честно казано, нещо крайно мистично не намерих в него. Имаше издълбани в скалната му обвивка ямки. И бяха те с неправилни форми.

Поснимах го и тръгнахме вече към целта. А тя се намира хей на този хълм. Скалите с изсечените в тях ниши го опасват като обръч. А на билото му са призрачните скали в най-различни форми.

И водят към скалите цяло множество пътеки. Принципно, виждах на места някаква синя маркировка, но честно казано, беше доста трудно да се следва. А и доста позаличена беше тя на места.

Както казват и местните, всички пътеки водят нагоре. По която и да хванете, все горе ще стигнете. Така и направихме. Тръгнахме по пътеките. Търсихме възможно по-малко стръмните и обраслите с трънаци. А тръни, които ни хващаха дрехите, никак не липсваха.

Тъкмо се изморих малко от катерене и драки, и стигнахме до първия пазител на древното светилище. Изправил гордо лице пред огромните скали, загледан в далечината над язовира.

Приех го за вход към светилището. И наистина, след него пътеката си стана значително по-малко стръмна и някак по-обособена.

И ни отведе тя до първите скали с изсечени върху тях ниши.

Нишите бяха ясно изразени. Изсечени в трапецовидна форма, с приблизително еднакви размери. Разположени бяха на няколко реда в скалите.

Не срещнах обяснение за съществуването им от изследвали района учени. И как да е различно. Нали живи очевидци и твърди доказателства няма.

Като големина и форма нишите са напълно идентични с тези, които видях върху скалите на светилището „Скалните кошери“(Кован кая) и Глухите камъни преди Ивайловград. Като повечето, и тези към реката гледаха. В случая, разрастнала се в язовир. И от тук вещите правят извод, че в тях извършвани били ритуали, свързани със смъртта на хората и с изпращане на душата към вечния й път. А дали е така? Дали пък не били ползвани за духовна връзка с космическото? Или пък е нещо съвсем различно?

В края на един от скалните масиви с изсечени ниши имаше и малка пешера. Отново ми наподоби на подобна, която видях при Глухите камъни преди Ивайловград.

Изкачихме се съвсем под билото. А там ни чакаха нови стражи. Изсечени скални влечуги.

Дали бяха свидетелство за управлявалите земята рептили преди океани от време? Или пък древните, населявали земите ни, са вярвали в мистичните сили на влечугите, подобно на маите и индусите?

Пуснаха ни стражите. И се озовахме на самия връх на билото. А от него се откриваше зашеметяваща гледка към върховете на Родопа планина.

И върху склона на един от тях, съвсем близо до нашия, ясно и самотно се открояваха три бели пирамиди.

Нямахме време да се спунем до тях. Вместо това останахме при скалите върху язовира.

Потопихме се в енергията на древните. Пуснах погледа си към водите на язовир „Студен кладенец“.

А на хълма на отсрещния му бряг са руините на древната крепост Моняк. Може би енергията на мястото е привличала предците ни в различните периоди от историята.

И наистина вълшебно е мястото! Не ни се тръгваше. Само че денят вървеше към края си. И тръгнахме с него надолу към язовира. Неизменно по пътя ни следваха скалите с трапецовидните ниши.