Разгледахме националните паркове на Мадагаскар. Пропътувахме по гръбнака на острова от Антананариво до Тулеар. И много природни красоти видяхме, и много интересни истории изслушахме. А аз все хората гледах. Именно те са ми интересни при всяко ново пътешествие.
Казваше се местният ни водач Рина. „Водопад“ означавало името му на местния малгашки език. И както си пътувахме по пътищата на Мадагаскар, запознаваше ни с особеностите на народния бит и култура.
18 народности и етнически групи имало в Мадагаскар. И говорели хората от всяка една от тях на различни наречия на мадагаскарския език. Но все пак успявали да се разберат. И именно мадагаскарският език бил и официален. Само че и не съвсем.
През XIV в. на острова била образувана държавата Имерина. През XIX в. било образувано ново кралство. А през 1896 г. островът се превърнал в колония на Франция. Французите и построили железните пътища на острова. Те създали образователната и административна системи.
На 26 юни 1960 г. получили мадагаскарци своята независимост. Само че малко формална била тя, каза ни Рина. По принцип върнали им суверинитета. И мадаскарски били управниците. Но административната структура на държавните и местните органи си останала същата, изградена от французите. И така наследени, продължили да ги ползват съвременните мадагаскарци. И за по-лесно, именно френският бил официалният език в администрацията.
Френската система на обучение все още ползвали и в училищата. И френски език говорили всички жители на острова. Само че започнала лека промяна напоследък. Ориентирали се младите хора към емиграция към англоговорящите държави. И наместо френски, започнали да изучават английски. Английски говореха и достатъчно много хора по пътя ни, така че по никакъв начин не срещнахме трудност в комуникацията си с местните.
Идвали и днес французите. И не само на туризъм. Избирали Мадагаскар за последния си пристан много от френските пенсионери. Пристигали и живеели си царски с френските си пенсии. И често се случвало да вземат за жена младо малгашко момиче. И приемали с радост подобна женитба роднините. Затова се радвали малгашите, когато се роди момиче. Надявали се, когато порасне, за френски пенсионер да я омъжат и така да й осигурят добър живот.
А когато помежду си се женели, обикновено се случвало по любов. Само че за да получи право за женене, всеки един младеж следвало да спечели пари за закупуване на зибу (зебу -местно животно, подобно на крава с гърбица). Крадяли ги някога младежите. А днес се променили законите и затвор грозял крадците. Така че започнали да работят здаво младите мъже, че пари за зибу да спечелят и правото да се оженят да получат. А зибуто давали на бащата на булката. А често то и ставало за угощение на близки и роднини на самата сватба.
И въпреки че приели почти всички от населението на Мадагаскар християнската религия, останало старото позволение един мъж да има до 4 жени. Само че за сватбата с всяка една от жените по едно зибу следвало да спечели младоженецът. Тоест, или трябвало да бъде богат по наследство, или много мотивиран и още повече работлив.
И живеели жените на общия съпруг в същото село, но в различни къщи. И по една седмица прекарвал съпругът при всяка от тях. „Лейди“ била първата по време. И на уважение била сред останалите. А най-младата пък взимал, когато тръгвал да пътува нанякъде.
Обратното не било възможно. Жената само за един мъж можела да се омъжи. Но пък жената имала право да реши кой да е избранникът й. И не били обичайни браковете без съгласие на булката.
А деца раждала всяка от жените достатъчно много. Само че висока била детската смъртност. И между от 3 до 5 деца от всяка майка оцелявали. И това било следващото предизвикателство за многоженеца. Хубаво трябвало да си прави сметка дали може да издържа всичките в случай, че повече от една жена реши да има.
Направил си бе тази сметка един от местните ни водачи, Зозе (Хосе) и се ограничил до една жена. „Мързелив съм“, рече ни с усмивка.
Интересна заигравка имаха малгашите с косите си. Завързвала омъжената жена косата си на две сплетени плитки отстрани на главата си. Също с косата си показвали младите ергени, че са готови да встъпят в хубостите и тегобите на брака. Правели от косите си гребени и така се показвали на пазара. Обнародвали, един вид, желанието си за смяна на социалното си положение.
А основният гнет на жителите на Мадагаскар бил необразоваността.
Прекрасен бил предишният президент на Мадагаскар. Милеел за страната си и искал да подобри ситуацията. И осъзнал, че с образование ще стане. И макар да не било скъпо то, не много от хората можели да изпратят децата си в училище. Че то не само да отидат трябвало, ами и помагала` и храна да им осигурят. И решил проблема президентът като заплатил за безплатна храна на всички учащи се. И проработило. 90 процента от децата тръгнали на училище. Само че явно навсякъде биват предпочитани необразованите хора. И тук така. Спечелил следващият президент изборите с помощта на армията. И към военните и полицаите пренасочил парите от детските обяди. И сгромолясало се постигнатото. И отново в нищета и необразованост си тънели младите Мадагаскарци.
И виждахме доста ученици по пътя си. Но, всъщност само малък прецент от всички деца на острова били сред тях.
А налагало се на много от малките ученици по няколко километра на ден да извървяват до близкото училище. И срещахме ги непрекъснато. Нарамили раничките си, ходеха по междуселищните пътища. И всички бяха с униформи. В понеделник носели официалните си униформи, обикновено с бели ризи. А в останалите дни ежедневните, отново обикновено, със сини ризи. А по цвета на вратовръзките на някои от тях се познавало в кой клас се обучават.
Разоварях с познати невролози. И се оказа, че именно африканският начин за носене на багаж бил най-правилният. Независимо къде ги носим, все гръбначния стълб си товарим с товарите. Ние си носим тежестите в ръка, или на гръб. И все било натоварващо за същия този гръбначен стълб. А най-праилно било именно на глава. Така натоварването било най-малко, нещо с прешлените се обяснявало. Та, достигнали бяха неуките африканци изводите на съвременните ни учени по напълно интуитивно-природен инстинкт.
На гръб носеха мадагаскарци не само бебета си, а и порасналите малки деца. На гръб носеха по-малките си братя и сестри и порастналите деца. И не плачеха, и не мрънкаха. Люлееха си се на мамината гърбина, усещаха топлотата и познатата миризма и спокойни в живота си навлизаха.
А децата бяха като навсякъде по света. Милички и жадуващи детство.
А жените от северната част на острова и изкуство прибавяли към ежедневната необходимост и рисували от кашата истински картини по лицата си. И най-често с флорални мотиви били свързани те. Не успяхме да отидем на север заради сезона на циклоните и не можахме да видим тази красота.
Нямало работа за всички, особено за жителите на големите градове. И се нареждали всяка сутрин желаещите на определени места. И чакали за бъдат наети за конкретния ден.
Не бе лек животът на хората от Мадагаскар. Не напразно оглавявали класацията на една от най-бедните държави в Африка. Учуди ме, да си призная, тази класация в началото на пътешествието ни. Но като гледах какво се случва зад автомобилните стъкла, готова бях да призная правотата й.
Не само детската смъртност била висока. Болести моряли и възрастните. Преборили се вече с жълтата треска. Но все още ги плашела денгата. Имало и много заболявания от малария. Нас пък ни ухапа в националния парк Андасибе дървесна въшка. Не била опасна тя, но снасяла яйцата си в кожата. И се получи идеално кръгла подутина. По съвет на водача ни от Тулеар разкъсахме кожата и излязоха яйцата. А след това два дена мажех мястото с ихтиол, после още няколко с гентамицин. И слава Богу, разминахме се без проблеми. Хем докато забележим странното ухапване, няколко дена бяха отминали.
Не живеели дълго хората в Мадагаскар. Поне тези, които обитавали равнината. Към тежкия живот и трудностите при осигуряване на храна се прибавяли и болестите и невъзможността да се плати за медицински грижи. И доживявали хората до 50-60 години. С учудване установили съвременниците ни, че уж по-добрия живот и по-добрата работа в градовете не се отразявали положително на продължителността на живота им. Може да живеели малко по-добре, но пък ги морял непривичния им стрес от непознатата работа и непривичното ежедневие, изпълнено в градовете с тежък трафик и натоварени улици. Не така стоял въпросът в планините. Спокойствието и чистият въздух помагали на живеещите там и в столетници да се превърнат. И много благодарни били, че успявали да преминат житейския си път заобиколени от деца и внуци.
По интересен начин изразяваха благодарността си хората в Мадагаскар от подадено нещо. Дали почерпка, или заплащане за стока, приемаха подаденото с дясната си ръка, докосвайки с лявата дясната малко над лакета. И неизменното „Мишаута`“ изричаха.
Тук е моментът за кратък курс по мадагаскарски език.
„Акореади“ означава „здравей“. Но не го ползваха често малгашите. Използваха обикновено арабското „Салам“.
„Велума“ означава „довиждане“ и съдържа пожеланието „остани жив!“.
„Мисаута`“, или „Мишаута`“ бе „благодаря“.
„Ваза“ означавало „посетители“ на индонезийски. Привнесли го те и го приели малгашите. И чувахме често по пътя си „Салам, ваза!“.
Не говореше нашият шофьор английски. И се наложи да намерим начин за общуване, че имаше кадри за заснемане по пътя. И ни каза Рина, когато искаме да намали, или спре за снимка да изречем простичкото „Мура, мура“. А означавало „бавно“. Синоним, но в смисъла на „трудно, бавно“ било „Мафи, Мафи“.
Впечатлихме се ние и попитахме дали пък имат дума за по-бързо. И имали, „Малаки“ означавало „по – бързо“. Но не го употребявали често. Жега бе. И нямаха бърза работа местните, така че течеше животът „мура-мура“. Свикнахме и ние след втория ни ден в Мадагаскар. И спряхме да очакваме сега и веднага и се наслаждавахме на моментите по пътя си.
